сряда, 31 декември 2008 г.

Заснежен път


Сияйно слънце без облаци, скитане, подреждане, готвене. Повече от достатъчно.
Честита нова година!
Flogging Molly - The Story So Far

вторник, 30 декември 2008 г.

Необяснимо кратко


Да, когато нямаш време да дишаш. Когато песните са кратки - особено онези, на които може да се танцува. Когато забравата е твърде много... Говори се за свобода - или по-скоро за нейното отсъствие. И няма как просто да бъдете заедно...

понеделник, 29 декември 2008 г.

Полувреме


Трябва да спрем да подценяваме публиката - прочетох тези думи на Десислава Шпатова и се замислих.
Може би публиката са всички и трябва да спрем да подценяваме сами себе си?
Да спрем да взимаме готови идеи, а да започнем да създаваме. А времето?

понеделник, 22 декември 2008 г.

Близкият празник


Чудеса. През офиса минават хора да ми подаряват подаръци. Това не се е случвало до сега... И прекрасната разходка със Златето вчера, и едно такова... малко смълчано небе, което се е завило в облаци - на сутринта те бяха отлетели и беше толкова ясно! Why worry?

петък, 19 декември 2008 г.

Бели


Сред руските поети има някои, които ти дават много, без да усещаш, без да можеш да го изразиш. Докато метафизиката на Борис Пастернак е актуална и за днешния читател, загадъчните, сложни идеи на Андрей Бели са далеч от всяко време. В тези мистични „композиции“, особено със стиховете от „Королевна и рыцари“, Андрей Бели се доближава до сюрреализма. Тази стихосбирка (текстовете се намират и в мрежата) е предпоследната на Андрей Бели.
Емоционалните сътресения, революцията, материалните трудности дават по-силни и по-тъмни тонове на творбите му, които в началото са съвсем ефирни. Той пише все по-малко поезия. С голяма отдаденост се посвещава на прозата.

ИНСПИРАЦИЯ

В волне
Золотистого
Хлеба
По-прежнему ветер бежит.

По-прежнему
Нежное
Небо
Над зорями грустно горит.

В безмирные
Синие
Зыби
Лети, литургия моя!

В земле -
Упадающей
Глыбе -
О небо, провижу тебя...

Алмазами
Душу
Наполни,
Родной стариною дыша: -

Из светочей,
Блесков,
И молний, -
Сотканная, - плачет душа.

Все - вспомнилось: прежним приветом
Слетает
В невольный
Мой стих -

Архангел, клокочущий светом, -
На солнечных
Крыльях
Своих.


1914

четвъртък, 18 декември 2008 г.

Прави


Един близък човек, който знае какво е добро и лошо, беше на ръба на отчаянието. Постъпи лошо с друг човек и не пожела да си признае – дори пред себе си. Включиха се защитните механизми и в нейния поглед всичко беше „естествено“ и „наред“. Дали беше само един?
Спомних си, че човек трябва да прави само онези неща, в които вярва.

сряда, 17 декември 2008 г.

Недомислица


Тези дни исках да пиша повече. Но време не остана – дори за сън. Преминах някак, оцелях и вчера сънят дойде - лек, безпаметен, отморяващ.
Стиховете спряха да пеят и дори не говорят. По пътя все се намира нещо, което да примами странника.
Научих толкова много през последните дни. Имаше нещо пречупващо и нещо, което да те кара да се усмихнеш – като утринното слънце например.
Няколко изгубени книги, няколко изгубени близки, откраднато семенце вяра - откраднаха и откраднах, и една светла идея, по чиито стъпки да продължи човек.

вторник, 16 декември 2008 г.

Повече

Да, лудост е...
А мислех, че няма накъде повече.

Shall we gather at the river,
Where bright angel feet have trod,
With its crystal tide forever
Flowing by the throne of God?
---
Да се срещнем край реката,
там, където ангел ходи,
и текат води кристални,
бързат покрай трона Божи?

(trad. exc. I Sing The Body Electric, Ray Bradbury)

понеделник, 15 декември 2008 г.

Mireille


Слушам Мирей Матийо последните дни.
Странно, че се запознах с певицата на групата на Емо и толкова много си приличат.
Mireille Mathieu - Un Jour Tu Reviendras

Из вечерите


Колко много неща се случиха последните денонощия от четвъртък насам. Толкова много срещи (и някои раздяли).
Май модата е не само блоговете да са в черно, а и да са като записки, като план, като карта, като бележки.
Толкова много чудеса из вятъра.

*циганска, мексиканска музика, Шопен (ноктюрните); раждането на една нова група и ябълки, печени на фурна
*три концерта до късно през нощта и рано на следващата сутрин; импровизации на тарамбуки и звънчета; ще си купя хармоника
*весели, авантюристични музиканти и най-очарователната публика (Lot Lorien)
*Туве Янсон и чай посреднощ; подаръци, рожденици, усмивки
*топъл и студен вятър; естествено образувано ледено сърце с бяла сърцевина и нишки – на улицата, където някои искаше да го стъпче; имаше много за вършене, закъснях за една среща...
*прибират се приятели (Галя, Наско, Марти...) и заминават някои (винаги някой заминава)
*гости и спомен за първото влизане в църква
*бонбони на улицата с Емо... легенда за парчета и залчета питка

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Инцидентно


И това елегично чувство и разпилени, разпилени стихове. Четох твърде много и искам да отговоря на някого, който знае кой е.


Времето е в засада. Понякога ме заобикаля. Понякога ме гони.
Като хилядите непрочетени страници и неизживените дъждовни капки,
които са се разбили в стъклата на прозорците.

Толкова много от света може да бъде посочено и изброено,
да заживее нов живот.
Всеки поглед може да бъде превърнат в чудо.
Това изброяване на мигове може ли да разкаже история?
То е история, но дали може да я разкаже?

В последните дни има твърде много вълнения -
могат да разтреперят дори синкавия монитор на компютъра.
Природата и не-природата се срещат и се раждат противоречията.

Човек се изпъва като струна или като мост, но забравя,
че не е от сребро или злато, а от плът и кръв.
Изпъва гръб, а дъждът пише по него,
но дори и човек да обича дъжда - ръждата няма да го пощади.
Изписаните криволици не могат да бъдат докоснати дори с поглед,
те са студени и твърде лични, като останки от друг човек.
А отвъд тях?

сряда, 10 декември 2008 г.

A wish and a rainbow


Отдавна не съм гледал филм с такава наслада - може би месец-два. "Сградата ще бъде разрушена" (This Property Is Condemned, 1966), по пиесата на Тенеси Уилямс. Режисьор е Сидни Полак (браво), а актьорите са Робърт Редфорд, Чарлс Бронсън и Натали Ууд.
Всеки характер оживява. Всяка идея е пълнокръвна. Всяка сцена е нужна - като скъпоценен камък на колие. Това е филм, който не крещи и не шепти. Той просто ти говори и думите му са най-обикновени. Може би затова звучат мъдро.
В него имаше една песен.

Wish me a rainbow and wish me the stars
all this you can give me wherever you are
And dreams for my pillow and stars for my eyes
And the masquerade ball where our love wins first prize
Wish me red roses and yellow baloon
and caress us whirling to gay dancing tunes
I want all these treasures the most you can give
so wish me rainbow as long as I live
All my tomorrows depend on your love
so wish me a rainbow above

---
Звучи: Bruce Springsteen - With Every Wish

вторник, 9 декември 2008 г.

Погледи


Прибрах се среднощ и се опитах да стана от леглото среднощ. Да отида в тревата край пътя, в облаците край снежинките. Навън беше студено, ветровито и снежно, но вървях спокойно и леко. Вкъщи не ми беше така просторно – а това са думи, които не би трябвало да казвам, защото звучат неблагодарно.
Последните седмици се наслушах на неща, които не разбирам. И на истории за неща, които не съм правил и не бих направил. В тези последни седмици ми остана само някаква смътна представа за това какво е добро и лошо, какво е честно и нечестно... За останалото мога да напиша стотици пъти „не разбирам“. Усещам отговорите, но сякаш съм стеснил кръгозора си. Изходът вероятно е в търпението, но не искам да тръгвам така, не искам да спирам насред крачката.
Празнотата в клоните на дървото може би е небе? (Нелата така казва) Не му ли тежи на дървото това небе? Не го ли сковава прекалено неговата дървена неподвижност и прегръдката на земята? Как понася напора на животворните си сокове? А ако отстъпиш достатъчно далеч – човек също изглежда неподвижен, макар и да е разкъсан между миговете си. Ако се отдалечиш достатъчно, светът изглежда един.
Дървото не може да не следва себе си, да отклони поглед, да се престори, да отстъпи от себе си. То е намерило истината в сърцето си.
На човек му е отредено да бъде неспокоен (това са думи на моя приятел Казандзакис, които споделя десетилетия по-рано мъдрецът Лесинг).
Неувереността е особена дарба. Тя съществува за да може човек да се стреми да вярва, да утвърждава себе си творейки, да се раздава за да олекне и да достигне до вярата си. Да надмогне егоизма и престореността си и да бди над това, което е видял като добро.
Led Zeppelin - Immigrant song

петък, 5 декември 2008 г.

Quinine


Сглобка, с тел и няколко болта.
Жоро каза: Жената тегне като мост...
Foxe каза: Океани без богове...

Au revoir les enfants


"Сбогом, момчета". Още един филм, който много обичам, силен и истински.

четвъртък, 4 декември 2008 г.

Пряко


Към джаза

Разбрах защо последните дни съм се залутал толкова. И защо толкова ме тегли към джаза. Просто мислите ми са объркани и звучат така. И в тях се прокрадва нерешителност - а срещам уверени хора и това изпъква.
---
Cortazar

Видях една книга на Хулио Кортасар („Лотарията“) и си спомних колко много обичам този писател. Не съм поклонник на латиноамериканската литература. Харесвам само отделни неща, доста разпокъсани са и не биха могли да дадат представителна картина за литературата на този континент. Тръгват от Мексико на юг и стигат до Чили и Аржентина.
Хулио Кортасар е любимият ми латиноамерикански писател – главно заради своите разкази. Причините са много – това е не само неговият талант и оригиналността му, а и дълбокото познание, което има за Европа. Той успява да направи идеите си по достъпни от тези на другите писатели от региона. Той е живял във Франция и познава европейската култура.
Освен това е бил джаз музикант.

сряда, 3 декември 2008 г.

Mist


Изкарах няколко двойки в училището по търпение и по мълчание. Имам обаче отличен 6 по разрушение.
Тези дни слънцето, вятърът и мъглата са странно смесени.

вторник, 2 декември 2008 г.

Капитански песни


Изгубих си думите и даже не търся. Снощи слушахме песните на Светла Георгиева – тя не само рисува (завършила е Художествената академия), а пише стихове, композира и пее. Тя е също капитан на кораб. И личеше привързаността й към Висоцки.
Бяхме няколко близки. На моменти песните бяха тъжни, но невъздържано красиви. На моменти треперех. Усмихвах се, но не можех да се засмея.
Взех си автограф и после... разхождахме се по баровете. Научих много места. После разказвах – и се задушавах от вълнение, и горях. Погледът ми се беше премрежил – може би от чая. Почти ми се виеше свят. Пак имаше упреци. Но бях с близки. После с Марийка повървяхме. С нея се познаваме така отдавна. Поех си дъх, но ми е мъчно някак. Вероятно е от разстоянията, които ще пробягам.

петък, 28 ноември 2008 г.

Mr. Magorium's Wonder Emporium


Иска ми се да напиша за един филм, който много обичам – въпреки наивността му. Но нямам думи за него. Той е като заклинание, което съм прошепвал на безкрайно близки хора.

четвъртък, 27 ноември 2008 г.

„Точно в три“


„Точно в три“ на Георги Борисов. Вчера спрях в книжарницата и погледнах тази книга. Поезията ми е интересна, но почти винаги ме разочарова. Опитах се да надвия скептицизма си и, за моя голяма изненада, успях.
Книгата (на издателство „Жанет 45“) е великолепна: от прекрасната хартия и илюстрациите, до формата, думите и идеите, игрите и митовете. Истината е, че не познавах писателя и дори не бях чувал неговото име – а той пише отдавна.
Опитах се да си спомня от кога не ме е грабвала така някоя книга със стихове, от кога не съм си купувал „некласическа“ стихосбирка. Истината е: почти никога не съм – но може би това е твърде личен поглед, твърде лично вълнение.

сряда, 26 ноември 2008 г.

Lord


Спомних си за едно стихче, което прочетох преди години в списание "Дъга", а после във "Властелинът на пръстените". Опитах се да го преведа отново.

All that is gold does not glitter,
Not all those who wander are lost;
The old that is strong does not wither,
Deep roots are not reached by the frost.

From the ashes a fire shall be woken,
A light from the shadows shall spring;
Renewed shall be blade that was broken,
The crownless again shall be king.

J. R. R. Tolkien

***

Не всичко що е злато блясък има,
не всеки скитник е изгубен;
запазва старият от свойта сила
и коренът дълбок не знае студ.

От пепелта ще се пробуди пламък,
ще бликне светлина от всяка сянка;
пречупеният меч ще е събран,
човекът без корона ще е крал.

Дж. Р. Р. Толкин

вторник, 25 ноември 2008 г.

Have A Little Faith...


Когато не ти стига гласът да кажеш нещо, когато не ти стигат силите да прегърнеш някого...

Stand


Очакване.

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Сняг


Снегът затрупа всеки камък с мълчанието си. Под някои от камъните остана да гори лава, а под някои гореше сърце.
Някъде под одеалото имаше скрита приказка.

събота, 22 ноември 2008 г.

Whale Rider


Филмът е правен отдавна – през 2002, но едва сега го гледах. Не бях гледал индонезийски филм – този е индонезийско германски. Както всяка Киномания – харесвам по един-едничък филм. Така гледах „Реконструкция” и „Улжан”. Сега е този -„Ездачката на китове”, „Момичето, което яздеше китове”. Филмът има история и характери. Беше прекрасен, но… липсваше ми да го гледам заедно с някого.
Bruce Springsteen - Secret Garden

петък, 21 ноември 2008 г.

Светлици


Има хора, които са привързани към самотата си. Тя ги кара да творят. Тя предизвиква мисли и усещания, които са им познати. Сред тях са и съмненията – тези препятствия, за които е нужно повече от разум за да ги преодолееш. Нужно е да вярваш, да усещаш нещо по-голямо, по-силно и по-важно от теб – животът, който трепти, грее и изпълва всичко наоколо... Така разбираш накъде вървиш... А не да се страхуваш. Страхът е онова, което подчинява хората на тяхното ежедневие. Има дори един особен страх, който бих нарекъл „страх от страстта“. Но има и много хора, които горят с по-кротък и равен огън – мен това малко ме уморява и ми е по лесно да се стремя.

В „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ се казваше:
„Това, което искаш, никога няма да имаш. Това, което дадеш е твое завинаги.“

Мечтите могат да бъдат желание да дадеш. А благодарността прави хората по-добри, но „има огньове, които не горят с нашата обич и вяра“.

„Да, но има огньове, които са си наши, в сърцата, и тях никой не може да угаси...“

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Йов


6 Отвърни погледа Си от него, за да си почине,
Догде като наемник доизкара деня си.

7 Защото за дървото има надежда
Че, ако се отсече пак ще поникне,
И че издънката му няма да изчезне,
8 Даже ако коренът му остарее в земята,
И ако пънът му умре в пръстта;
9 Понеже от дъха на водата ще поникне,
И ще покара клончета като новопосадено.

Йов, 14:6-9

Без отговор


Смисълът на човешкия живот. Няма въпрос по-високопарен и с толкова много и все различни, верни и важни отговори.
Някои наричат смисъл: творчеството, красотата, мъдростта.
Един от възможните отговори е, че е най-важно да обичаш открито.
Без страх, без корист, без властолюбие, без самовлюбеност.
С нежност, с търпение, с вяра, с пламенност.
Трети казват, че е най-важно да дадеш. Да дадеш например обич. Да дадеш с нежност, с внимание, с разбиране.
Една от първите стъпки е да дадеш милост.

Планина


Няма да пиша приказка за „Рицаря и Ледената планина“. Ще бъде твърде иронична... Най-малкото той ту ще умира, ту ще се ражда.

понеделник, 17 ноември 2008 г.

Листа


Едно след друго приятелствата повяхват и си отиват. Падат, красиви като есенни листа. Може би не са приятелства, но е болезнено.

събота, 15 ноември 2008 г.

Contact


Филмът, който гледах, Café de los Maestros, ме открадна от този свят и после ме върна. Прекрасен. Филм за тангото. Танцът…
Ако не беше музиката сигурно щях да съм съвсем друг. Обаче мислите, които влетяха в главата ми, бяха съвсем различни.
---
Начинът, по който живея. Начинът, по който общувам. Мисля и усещам, че онова, в което вярвам, само аз го вярвам. И какво ли друго мога да направя като съм го виждал? - Но може би вече е илюзия и романтично минало.
---
Съвсем прости неща като светло щастие и безкрайна обич.
---
Често чувам обвинения и някои са верни. Начинът, по който общувам… Не остава какво да кажа. Онези скъпи, близки, любими същества – стигнал съм до някъде и сякаш с много от тях няма накъде да продължа.
---
Онова правило, че „хората са достатъчни сами на себе си” заплашително виси пред мен.
---
А светът е един такъв – безкрайно хубав, и всеки миг -- все така не искам да се пазя.
---
Стъпките са все така леки, усмивките все така мили и има продължение.
Нещо ново, непознато, хаотично, по-силно.
---
Може би предизвикателствата? – Силни и големи, изтриващи колебания и спомени.
---
Единствената вяра – тази в доброто, дори невидимо.
---
И тази счупена луна. Както в книгата „Любавини”. И този ритъм (отвън), който е толкова труден за следване, за разлика от вътрешния.

петък, 14 ноември 2008 г.

Two Bits


Всяка минута от филма беше като глътка вино. „25 цента” (Two Bits) на един превъзходен режисьор (Джеймс Фоли) и един възрастен, но талантлив сценарист (Джоузеф Стефано).
Филмът, подобно на Rambling Rose („Палавата Роуз”, 1991 г.) и Съквартиранти (Roommates, 1995), се виеше, виеше около една момчешка история, с много преплитания и завои. Имаше своите розови листчета и своите бодли, своите тъги и радости. Смехът обрамчваше думите на героите като дантела.
Едно дете (Джери Барън) се научава да проси, да обича, да вижда. А неговият дядо (Ал Пачино) пази иронията си така, както пази своите спомени и мечтите на момчето. А майката (Мери Елизабет Мастрантонио) може би и в живота е съвсем такава, като своята героиня.
„А най-красивото нещо в живота е, че продължава”.

сряда, 12 ноември 2008 г.

Време


Понякога любимото безвремие, с главно „П”, изглежда много далеч…

First


Бях на театрално представление. Както обичам – неочаквано, на НАТФИЗ. „Фантомни болки”. Оказа се, че е премиера. Актьорите бяха трогателно силни и млади. Историята беше драматична. Беше премиера на премиерата – актьорите бяха за първи път на сцена пред публика.

Лагер


Нека Огъня е открит – за да може да се оглежда в Звездите…

вторник, 11 ноември 2008 г.

Поглед


Видях сияещ детски поглед и мислите ми станаха леки. Видях, че това, което би трябвало да е най-просто и естествено - двама души да бъдат заедно - е станало най-трудно.

Илюзии и посоки


Няколко души ме подсетиха за „границите на илюзията“. Един спокойно може да каже: „Всичко е илюзия“, а отговорът на това твърдение може да бъде: „Илюзията може да бъде толкова истинска, че да бъде реалност“. И отново има само онези граници, които ние поставим.
Какво правят онези, които мечтаят? Онези, които живеят в приказките, където доброто побеждава, а героите са силни... Ако тези, които мечтаят, спрат да вярват в мечтите си – този въображаем свят ще изчезне, а светът ще стане по-прост и по-истински.
Някой ще каже: „Мечтите са бягство“. А на всички е известно, колко обичам да бягам и бих отговорил, че: „Мечтите са порив и стремеж... когато ти стигат силите“.
А колко често се случва да видим нещо красиво и да повярваме в него – дори и да е малко и слабо. И нашата вяра го пази.
Няколко скъпи за мен хора казаха: „Всичко е възможно“. Мисля, че вчера срещнах още един човек, който може да го каже.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Roads


Най-хубавият вид пътувания
(и единственият, който познавам):
пътешествия заради хора
(хора, които са заедно с теб или някъде в края на пътя).

неделя, 9 ноември 2008 г.

Прегръдка


Когато прегърнеш някого всичко става ясно.

петък, 7 ноември 2008 г.

Brideshead Revisited


Видях нещо, което ме изуми и не исках да повярвам. Режисьорът Джулиън Джарълд е опитал да направи нова версия на „Завръщане в Брайдсхед“. Определено човек трябва да си изгуби ума за такова начинание, защото вече има такъв филм. Все едно да се опиташ да заснемеш отново „Казабланка“ например.
Подбрани са доста посредствени актьори, а един от сценаристите е от екипа, опитал се да направи отново „Доктор Живаго“ (още една такава грешка и проява на лош вкус).
Оригиналният филм е кратък сериал с Джеръми Айрънс, Саймън Джоунс, Джон Гилгуд и Лорънс Оливие. А книгата е пленително добра и е преведена на български по прекрасен начин.

четвъртък, 6 ноември 2008 г.

Има страшно


Искаше ми се да напиша нещо за запознанството си с младата поетеса Мария Донева. Преди години, когато работех като журналист, ми се наложи да търся чиновничка, която носеше същото име. Попаднах на стиховете на Мария Донева и разменихме няколко писма. После се срещнахме и... не можахме да си кажем много. Разминахме се някак. Думите се провесиха неизречени.
Останаха стиховете (стихосбирката „Има страшно“), които са все още най-любимите ми нови стихове, почти всички. Иска ми се да продължава да пише. Онзи ден отново ме подсетиха за тях, небрежно, като приятелски повей, получих един текст по пощата. После отново си припомних „Дневник“ на Гео Милев. Прииска ми се да пусна тук един текст, който бих съчетал с песента на Phil Collins „That's Just The Way It Is“.

Така е просто, просто е така -
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно нанякъде отивате.
Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

М. Донева

сряда, 5 ноември 2008 г.

True Confessions


Има режисьори, които правят един единствен забележителен филм. С него успяват да покажат, че са много добри в професията си, имат свой почерк и характерен изказ. Те дълго се готвят, избират подходящия сценарий и се случва чудо.
По подобен начин се появява елегантният film noir на Улу Гросбард „Откровени изповеди“. Криминалната история и запомнящите се характери са само мизансцен. Филмът има горчиво, но много лично звучене. Актьорите Робърт Дювал и Робърт де Ниро с лекота се потапят в атмосферата, която е в издържан ретро стил.

вторник, 4 ноември 2008 г.

Метал


Много ми се иска да направя нещо класическо. Например да обера влак. Или да се науча да свиря на китара и да замина на околосветско пътешествие. Днес правих няколко теста на тема „какъв метал сте?“. Смях се много, но и двата посочиха: класически. Въпреки това последните дни наблягам на блуса – Отис Ръш и Боби Бленд. Но е твърде спокойно.

По хълмове


Не знам от къде се появи стабилност в мен. Не че не съм държал на думата си преди. Но сега... Решавам нещо и го правя. Няма го колебанието, а човек трябва да подлага решенията и постъпките си на съмнение.
Но посоката, която съм поел, ме кара да се чувствам добре. Знам къде води пътя, мечтая много - не знам дали ще успея да стигна.
Хубаво е, че има слабост и забравяне - още някое предизвикателство, което човек сам поставя пред себе си. И нещо светло напред, което всеки нарича "истина", но за всеки е различно. Хубаво е, че се намира също някой, който да ти напомня, че не бива да пречиш на чуждата истина.
Може би пак приличам на онова малко куче в планината, което се мота по големия баир.

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Силмар


Когато някой, когото си изгубил - не са ти стигнали силите да запазиш - се сети да ти пише - точно в същия този ден, в който си помислил за него - е радостно.
(Снимката е на Нели Ненкова от Добрич.)

Placid


Последните дни хубавото и лошото наоколо са в изненадващ баланс. Никой не се стреми да грее или засенчва, доброто и лошото пазят силата си - може би за по-нататък - и просто няма какво да се разкаже. За момент една приказка направи утрото още по-светло. Замалко.

неделя, 2 ноември 2008 г.

Някъде


Понякога всеки се уморява... Но всяко пламъче заслужава да се бориш за него, дори далеч...

понеделник, 27 октомври 2008 г.

Springsteen Again


Този добър, понякога тъжен приятел често се появява неочаквано и казва нещо. Понякога звучи като предизвикателство, а понякога като изповед.

SECRET GARDEN

She'll let you in her house
If you come knockin' late at night
She'll let you in her mouth
If the words you say are right
If you pay the price
She'll let you deep inside
But theres a secret garden she hides

She'll let you in her car
To go drivin' round
She'll let you into the parts of herself
That'll bring you down
She'll let you in her heart
If you got a hammer and a vice
All but into her secret garden,
don't think twice

You've gone a million miles
How far'd you get
To that place where you can't remember
And you can't forget

She'll lead you down a path
There'll be tenderness in the air
She'll let you come just far enough
So you know shes really there
She'll look at you and smile
And her eyes will say
She's got a secret garden
Where everything you want
Where everything you need
Will always stay
A million miles away

Maeterlinck


Сякаш успях да събера част от мислите си. Думите още ми се губят и ми се иска да си помълча. Чувството е леко пиянско. Нека другите говорят, разменят мнения, споделят позиции...
Подсетиха ме за това, че освен английската литература, харесвам много и френската. Ще се опитам да подхвърля няколко размисли за това. Започвам със стихотворенията на един любим поет, Морис Метерлинк, което за жалост не мога да преведа – опитвам отдавна. Може би някой ден...
Този човек, който пише с такава странна и мистична образност, е посветил много от времето си на театъра и на философията, на мравките и на пчелите. Отбелязвам пиесата „Мона Вана“ и философския труд „Животът на пчелите“. Сега си спомням, че някой го наричаше „поет на мълчанието“.

Sœur Béatrice

A toute âme qua pleure,
A tout péché qui passe,
J'ouvre au sein des étoiles
Mes mains pleines de grâces.

Il n'est péché qui vive
Quand l'amour a parlé,
Il n'est âme qui meure
Quand l'amour a pleuré

Et si l'amour s'égare
Aux sentiers d'ici-bas,
Ses larmes me retrouvent
Et ne s'égarent pas.

***

Et s'il revenait un jour
Que faut-il lui dire?
- Dites-lui qu'on l'attendit
Jusqu'à s'en mourir...

Et s'il m'interroge encore
Sans me reconnaître?
- Parlez-lui comme une sœur,
II souffre peut-être...

Et s'il demande où vous êtes
Que faut-il repondre?
- Donnez-lui mon anneau d'or
Sans rien lui répondre...

Et s'il veut savoir pourquoi
La salle est déserte ?
- Montrez-lui la lampe éteinte
Et la porte ouverte...

Et s'il m'interroge alors
Sur la dernière heure?
- Dites-lui que j'ai souri
De peur qu'il ne pleure...

събота, 25 октомври 2008 г.

Mariza


Концертът на Mariza. Как да го опиша? Беше най-хубавият, най-вълнуващия… Не, беше толкова чувствен и завладяващ. Не, беше толкова изпълнен със свобода…
И все пак това е любимата ми певица. На сутринта съм успял да си възвърна част от думите – мислите ми са още в музиката.
Няколко музиканти, стилно осветление. Излезе Mariza и залата започна да се вълнува като море. Mariza е висока, беше в черно, слаба, светла…
По време на концерта тя разказваше за себе си. Родена е в Мозамбик – баща й е португалец, а майка й е местна.
Беше аристократична и излъчваше сила. Запя и светът се разми – беше отнесен от буря от чувства.
В паузите – каква интелигентна ирония. Говореше на английски, така че да я разбираме. Но повечето разбираха и португалски.
За текстовете няма да говоря. Такава болка и такава радост…
„Какво значение има сърцето?”
Тя искаше да научи няколко думи на български. Думите бяха „бяла роза” и „поли”, като името, което ме разтреперва.
Публиката: възторг, плач, усмивки… Самата Mariza слезе между публиката, пя с усмивка – че хората трябва да се усмихват.
Стоях и не можех да притворя очи нито уста. Не бях там. Бях навсякъде.
Тя пя също без микрофон.
Пя: „Хора от моята страна”.
Primavera.
Светлини, барабани, въздишки. От време на време закачаше музикантите – за перчема, за костюма.
Сашо танцуваше по пътеките, а Емо просто ми каза след това да не говоря.
Такова опиянение – не мога дъх да си поема…

София, 24 октомври 2008

петък, 24 октомври 2008 г.

Rilke


Четох Рилке. Изключително харесвам стиховете му. Това е според мен най-забележителният съвременен поет. Както и да го определят, той е извън жанровете. Жалко, че поезията му е превеждана толкова зле на български. Единствено Гео Милев успява да се доближи до оригинала. Прозата е на ниво.
Надежда дават руските преводи, които се намират и в интернет.
Това е човекът, който според мнозина е отвел езика отвъд неговите реални изразни възможности. Особено в „Дуинските елегии“.
Книгата, която имам, ми е почти открадната: Ahead of All Parting: The Selected Poetry and Prose of Rainer Maria Rilke. Това са преводите на Стивън Мичъл, които са шедьовър.


Sunset

Slowly the west reaches for clothes of new colours
which it passes to a row of ancient trees.
You look, and soon these two worlds both leave you,
one part climbs toward heaven, one sinks to earth,

leaving you, not really belonging to either,
not so helplessly dark as that house that is silent,
not so unswervingly given to the eternal as that thing
that turns to a star each night and climbs —

leaving you (it is impossible to untangle the threads)
your own life, timid and standing high and growing,
so that, sometimes blocked in, sometimes reaching out,
one moment your life is a stone in you, and the next, a star.

***

I am, O Anxious One. Don't you hear my voice
surging forth with all my earthly feelings?
They yearn so high that they have sprouted wings
and whitely fly in circles around your face.
My soul, dressed in silence, rises up
and stands alone before you: can't you see?
Don't you know that my prayer is growing ripe
upon your vision, as upon a tree?

If you are the dreamer, I am what you dream.
But when you want to wake, I am your wish,
and I grow strong with all magnificence
and turn myself into a star's vast silence
above the strange and distant city, Time.

***

I believe in all that has never yet been spoken.
I want to free what waits within me
so that what no one has dared to wish for

may for once spring clear
without my contriving.

If this is arrogant, God, forgive me,
but this is what I need to say.
May what I do flow from me like a river,
no forcing and no holding back,
the way it is with children.

Then in these swelling and ebbing currents,
these deepening tides moving out, returning,
I will sing you as no one ever has,

streaming through widening channels
into the open sea.

***

O Lacrimosa

(trilogy for future music of Ernst Krenek)

I
Oh tear-filled figure who, like a sky held back,
grows heavy above the landscape of her sorrow.
And when she weeps, the gentle raindrops fall,
slanting upon the sand-bed of her heart.

O heavy with weeping. Scale to weigh all tears.
Who felt herself not sky, since she was shining
and sky exists only for clouds to form in.

How clear it is, how close, your land of sorrow,
beneath the stearn sky's oneness. Like a face
that lies there, slowly waking up and thinking
horizontally, into endless depths.

II
It is nothing but a breath, the void.
And that green fulfillment
of blossoming trees: a breath.
We, who are still the breathed-upon,
today still the breathed-upon, count
this slow breathing of earth,
whose hurry we are.

III
Ah, but the winters! The earth's mysterious
turning-within. Where around the dead
in the pure receding of sap,
boldness is gathered,
the boldness of future springtimes.
Where imagination occurs
beneath what is rigid; where all the green
worn thin by the vast summers
again turns into a new
insight and the mirror of intuition;
where the flowers' color
wholly forgets that lingering of our eyes.

***

Silent friend of many distances, feel
how your breath enlarges all of space.
Let your presence ring out like a bell
into the night. What feeds upon your face

grows mighty from the nourishment thus offered.
Move through transformation, out and in.
What is the deepest loss that you have suffered?
If drinking is bitter, change yourself to wine.

In this immeasurable darkness, be the power
that rounds your senses in their magic ring,
the sense of their mysterious encounter.

And if the earthly no longer knows your name,
whisper to the silent earth: I'm flowing.
To the flashing water say: I am.