вторник, 9 декември 2008 г.

Погледи


Прибрах се среднощ и се опитах да стана от леглото среднощ. Да отида в тревата край пътя, в облаците край снежинките. Навън беше студено, ветровито и снежно, но вървях спокойно и леко. Вкъщи не ми беше така просторно – а това са думи, които не би трябвало да казвам, защото звучат неблагодарно.
Последните седмици се наслушах на неща, които не разбирам. И на истории за неща, които не съм правил и не бих направил. В тези последни седмици ми остана само някаква смътна представа за това какво е добро и лошо, какво е честно и нечестно... За останалото мога да напиша стотици пъти „не разбирам“. Усещам отговорите, но сякаш съм стеснил кръгозора си. Изходът вероятно е в търпението, но не искам да тръгвам така, не искам да спирам насред крачката.
Празнотата в клоните на дървото може би е небе? (Нелата така казва) Не му ли тежи на дървото това небе? Не го ли сковава прекалено неговата дървена неподвижност и прегръдката на земята? Как понася напора на животворните си сокове? А ако отстъпиш достатъчно далеч – човек също изглежда неподвижен, макар и да е разкъсан между миговете си. Ако се отдалечиш достатъчно, светът изглежда един.
Дървото не може да не следва себе си, да отклони поглед, да се престори, да отстъпи от себе си. То е намерило истината в сърцето си.
На човек му е отредено да бъде неспокоен (това са думи на моя приятел Казандзакис, които споделя десетилетия по-рано мъдрецът Лесинг).
Неувереността е особена дарба. Тя съществува за да може човек да се стреми да вярва, да утвърждава себе си творейки, да се раздава за да олекне и да достигне до вярата си. Да надмогне егоизма и престореността си и да бди над това, което е видял като добро.
Led Zeppelin - Immigrant song

Няма коментари: