четвъртък, 27 декември 2012 г.

ТЯ ХОДИ В КРАСОТА КАТО НОЩТА

Лорд Байрон

Тя ходи в красота като нощта,
в безоблачни страни с безброй звезди,
най-чудното от мрак и светлина
в лика й среща се, в очите й.
И стихва то до нежната зора,
що раят на деня не подари.

Отсянка повече ли, лъч по-малко -
на две ще скършат хубостта без име,
що с всеки черен кичур вее там
или светлее на лицето й,
където ведри мисли казват само
как чисто, мило място са открили.

При тази буза и над тази вежда,
- тъй меки и спокойни, а говорят -
усмивка покорява в багри нежни,
разказва дни на минало добро
и смисълът във всичко се оглежда,
сърцето й обича непорочно.


She walks in beauty, like the night
Lord Byron

She walks in beauty, like the night
Of cloudless climes and starry skies,
And all that's best of dark and bright
Meet in her aspect and her eyes;
Thus mellow'd to that tender light
Which heaven to gaudy day denies.

One shade the more, one ray the less,
Had half impair'd the nameless grace
Which waves in every raven tress
Or softly lightens o'er her face,
Where thoughts serenely sweet express
How pure, how dear their dwelling-place.

And on that cheek and o'er the brow
So soft, so calm, yet eloquent,
The smiles that win, the tints that glow
But tell of days in goodness spent,
A mind at peace with all below,
A heart whose love is innocent.

четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Quotes, Hugo, Montis



Printing will kill architecture

The book of stone, so solid and so durable, was about to make way for the book of paper, more solid and still more durable. In this connection the archdeacon's vague formula had a second sense. It meant, "Printing will kill architecture"... The first monuments were simple masses of rock, "which the iron had not touched," as Moses says. Architecture began like all writing. It was first an alphabet. Men planted a stone upright, it was a letter, and each letter was a hieroglyph, and upon each hieroglyph rested a group of ideas, like the capital on the column... Later on, they made words; they placed stone upon stone, they coupled those syllables of granite, and attempted some combinations... The generating idea, the word, was not only at the foundation of all these edifices, but also in the form. The temple of Solomon, for example, was not alone the binding of the holy book; it was the holy book itself... And this is so true, that not only every religious symbol, but every human thought, has its page and its monument in that immense book.

V. Hugo, The Hunchback of Notre-Dame



Tell him not to fear to fear,
Tell him to fear with no fear.

Costas Montis

ЕДИН ИЗГУБЕН ПОРТРЕТ
















На Павлина

ПРОЛОГ

Началото беше февруарската среща,
онази, наречена „първа”,
и, съвсем по човешки,
прималява – а земята е твърда.

І
Оглеждаме се
над нас
за небето.
Не е откъс.
Не е кръпка.
Не е петно.

Неуморно
се стели
над нас.
В мен и в теб.
Недостъпно.
Ничие.

ІІ
Отначало е пусто.
Ненаселено.
Добавяме няколко облака.

Всяко време
ще стане
безмерно богато.

Вече можем
да не поглеждаме
назад.

ІІІ
Ежедневие.
Гръмко.
Дни.

А нашите стъпки са плахи.

Вън от дом,
вън от романтичната стряха,
от разнебитеното място,
където сме се подслонили.

Теглят ни.
Ставаме по-леки.
И те, и ние.
Улавя ни
всеки
порив.

ІV
Безгласни.
Гласът е останал назад –
забравен.
Говорът е без глас –
привикнали сме,
приведени сме
над други неща,
които още не са
важни.

V
Накъде?
Радостта ни е явна,
а сърцата ни търсят страха.


Синьо платно.
Некорабно
и неморско безветрие.
Започва да аленее
отсъствието.
Смрачава се,
макар и на него
да са свойствени
лъчите.
Погледът
стига платното.
Подарява му
мъдростта
на приятелското
съчувствие.

VІІ
Недокоснат
от думите
и от словото,
погледът събира
времето,
а то се губи в него.
Тленното
го измества
и то само понякога
заблестява
с повече сила
от деня.

VІІІ
Всяка роля изисква
нов костюм,
нова маска,
ново лице.
Разумът води, когато
косите се сплитат на венец
или с върбови клони.
Той поставя
прегради,
в които да овладее
страха от
единството.
Не може да постави
граница
на желанието и
на нежността.
Премълчаваме ги.

ІХ
Нещо тайно,
малко загадъчност,
правят очакването
по-парещо,
по-съкровено,
по-истинно.

Косият вятър,
който кара реките
да изглеждат
по-плитки,
ни учи
на още шеги.

Х
Дълбините на смисъла
са непознати за словото,
но не позволяват
и на сетивата
да се върнат
и да разкажат.

И паметта е
една,
и е нетрайна,
слаба,
човешка.

Погрешно изглежда
човек да се спре и
да гледа.

Като да спреш
за да почувстваш,
за да въздъхнеш,
за да съхраниш
само
една
своя представа.

ХІ
Смисъл,
докосване,
заличаване.

Дух,
намерил дух –
не ще потърси нищо повече.

Не е завършен
в себе си,
но има своята святост.

ХІІ
В лоното на града
или над камениста урва
просторът над нас
може еднакво
да липсва.
Намираш прегръдката му,
по-близка от острие,
по-тиха,
по-боляща.

ХІІІ
Думите са ценни,
дори свидни,
но неискрени –
когато ги измисляме,
изричаме,
чуваме.

Като извървяване.
Като извършване.

Подобно на капки,
отмерват
ставащото извън тях,
което е без начало
и без край,
докато обичта помни себе си.

ХІV
Това, което не докоснем,
остава силно
и чисто.

Без нашата
близост,
е все така многостранно.

Но недостигнато
от стойност
и трепет по него,

е все още изгубено.

ХV
Смисълът
не беше ясен.
Накуцваше,
ранèн.
Спеше на тясно
и не сънуваше.

Знанието му беше
извън самия него.
Щеше да бъде силен,
шумен,
смел.
И после пак –
уморен,
хладен,
мил.

ХVІ
Не говореше.
Не молеше.
Искаше.
Не очакваше.

Искаше да прескочи
всичко тъжно,
всяка раздяла
и обида.

Само да се докосне
до тях,
без никой
да види.

За да почувства
радостта,
докато думите са
сломени.

ХVІІ
Насила.
Можеше да удари.
Без да гледа.

Да нарани.
Да насили.
Без смисъл.

Заради силата си.
Да не забравя.
Да не оставя.

За да прогледне.

ХVІІІ
Небето
над бурята
беше ясно и светло.

Не можеш да минеш,
не можеш да сринеш
нейните прегради.

Не можеш да вървиш нататък –
твърде много би се отдалечил,
твърде много биха блестели очите ти.

Това е само една от
причините,
само едно от
понятията.

ХІХ
Сред посоките,
като тези на ветровете,
дори вързани,
понякога тръгваш назад
и се връщаш.

Някой все ще се засмее.

ХХ
Неизречените
желания
ни превръщат
в желания
на деца.

ХХІ
Призив
без съжаление.
Отминаващо и
неотминало.
Произвол и
прозаичност.
Обтегнатост
и движение.

Дух, който не е
преклонен
и черпи сила
от погледа
и заради него
продължава.

ХХІІ
Пътища,
които се кръстосват с пътища.
Тела,
които даряват живот.
Ръце,
които посяват семена.

Стихии,
които са
разпилени,
тукашни,
сегашни.


ЕПИЛОГ

Безсъние.
Вятър, който не чезне.

Ход.
Земя, обагрена от духа ни.

Дишане.
Докосване, което пощадява.

Сянка.
Глас, долетял насред странството.

Понякога нощем морето шуми над поляните –
морето в косите и в погледа...

юни 2011

събота, 15 септември 2012 г.

Габриел Миро и неговите непознати проникновения

Излезе една ценна книга: „Заспалият дим” на Габриел Миро (1879-1930), непознат в България испански писател, автор на повече от 20 романа. Това се счита за една от най-значимите му творби.
Вероятно много от силата на „Заспалият дим” се крие в автобиографичния характер на това произведение... Иска ми се да го опиша с прости думи и не успявам. Може би понеже обичам книгите на Габриел Миро - любими по начина, по който тези на Никос Казандзакис и Андре Жид...
Романът „Заспалият дим” е дълбок и същевременно изящен. Разказът върви леко и неусетно, и поставя своите непреходни въпроси без да се натрапва. Речта се плъзга по острието между поезията и прозата. На едно по-дълбоко ниво обаче, тя е обтегната в своето непомръкнало богатство от образи и идеи, като носи също високите стремежи на модернизма. И в широтата на видяното от пишещия и от четящия има нещо предизвикателно.
 
 

вторник, 11 септември 2012 г.

Гьоте - за границите и времето в поезията


"...При този литературен преврат отначало не искаха нищо друго, освен по-свободна форма; но те не спряха с това, а заедно с формата отхвърлиха и досегашното съдържание. Изобразяването на благородни чувства и дела се сметна за скучно и последваха опити да се покажат всевъзможни скандални неща... Това е пикантно! Това действа! Но щом публиката вкуси от тези пиперливи гозби и свикне с тях, ще поиска нещо повече, нещо по-силно. Един млад талант, жаден за признание и влияние, но не достатъчно укрепнал за да върви по свой път, може да реши да се нагоди към вкуса на деня и дори да надмине своите предшественици със стряскащите си истории. В това домогване до външни ефектни средства обаче, ще се занемари напълно всяко по-задълбочено вникване и постепенно развитие на таланта, колкото и бляскав да е литературният успех в момента... Крайностите и увлеченията постепенно ще изчезнат и в края на краищата ще остане голямото постижение: заедно с по-свободната форма ще бъде постигнато едно по-богато и по-разнообразно съдържание, така че нито един предмет от широкия свят и многоликия живот няма да бъде изключен като "непоетичен". Аз сравнявам днешната литература с една силна треска: сама по себе си тя не е нито добра, нито дори желателна, но тя за щастие е последвана от по-добро здраве. Всичко скандално, което в момента съставлява цялото съдържание на едно поетическо произведение, ще се превърне в благодатна съставна част; и онова, което е чисто и благородно, и поради това - обреченото на изгнание, скоро ще се подири с по-голямо желание."


Екерман, "Разговори с Гьоте"

събота, 25 август 2012 г.

Владимир Димитров - Майстора (1882-1960)

Някои по-малко познати картини на Владимир Димитров - Майстора (1882-1960)
Some less famous paintings by Vladimir Dimitrov - Maystora (1882-1960)














сряда, 20 юни 2012 г.

Игрите на Рейро



MOT
Eba Reiro

Je ne suis pas une femme
Yo no estoy enferma
Je suis désolé
Yo soy de sol

La faim
La hembra
Est sombre
Es hombre

- - - -

ДУМА

Аз не съм жена
Аз не съм болна
Съжалявам
От слънчева жар съм

Гладът
Жената
Намръщен
Е мъж

Ourense, 1990
Tenían veinte años y estaban locos (edición de Luna Miguel; Córdoba, La Bella Varsovia, 2011)

понеделник, 21 май 2012 г.

Безредни цветя

В Полша, Англия, САЩ и в други държави има нещо, което се нарича гериля градинарство (guerrilla gardening). Това явление обаче съществува още от 60-те. За примерът с Полша: незаконно е да се отсече каквото и да било дърво, дори и в собствения ти двор. Но също така е незаконно и саденето на всякакви растения. Има тежък режим за даване на разрешителни и още по-тежки такси, които няма да коментирам тук. Най-общо казано: хора излагат себе си на риск от арест и глоби, но поддържат градинки и засаждат цветя на всякакви невероятни места из градовете си. В последствие най-често властите унищожават стореното. Ефективно и цивилизовано. Съществуват и така наречените seed bombs, с чиято помощ могат да се засадят цветя на асфалта или на покрива, както срешу градинката на "Свети Седмочисленици" в София.

сряда, 11 април 2012 г.

Отново Блейк


Появи се една книга... Шаблонно начало и все пак – особено важно. Става въпрос за „Песни на Невинността и Опитността” на Уилям Блейк.
Блейк се е появявал и преди, но напоследък все по-рядко някой се осмелява да посегне и да се опита да превежда големите класически поети. В случая става въпрос за великолепния превод на Спас Николов, преподавател във Великотърновския университет. От пръв поглед грабва, завладява, задържа вниманието и буди възхищение.
Мисля, че съм чакал тази книга от повече от 11 години – от появата на „Фауст” на Йохан В. Гьоте в превод на Любомир Илиев, макар и да е второ издание (първото не ми е попадало). А радостта ми е особено голяма не само заради обичта ми към Блейк, а защото още някой вярва, че такива поети са преводими на български. Както споменава Ал. Балабанов: всичко зависи от това доколко владееш своя език.

(от корицата)
Тигре, Тигре, жива жар,
лумнал полунощен звяр,
кой ум вечен разчерта
твойта стръвна красота?

Кой ти взора разгоря?
Кой си с огъня игра?
Кой издъ нюдол дълбок
смя да литне на възбог?

Кой пресука с две ръце
твойто жилесто сърце?
То на длан ли затуптя?
И нима не трепна тя?