неделя, 17 септември 2017 г.

На дъх






















„Новите” открития:
Поезията на Рьоне Шар - в оригинал
Прозата на Хосе Мария Аргедас - в оригинал
Незабравимият Стефан Цвайг - в превод на Д. Стоевски

четвъртък, 7 септември 2017 г.

Postmodernism


Although not easily defined, the term “postmodernism” refers to the contemporary period in Western culture— “after” modernism—and the corresponding view among scholars, cultural critics, and philosophers that new modes of thought and expression in the post–World War II era have broken down or transcended established rules and categories. Trends and concepts associated with postmodernism include the dominance of mass media, globalization and cultural pluralism, the blurring of national boundaries, artistic eclecticism and the mixing of genres, skepticism toward science and progress, parody and self-reference, a rejection of traditional concepts of knowledge, and a world of many equal and competing ideologies and “isms.” Any serious approach to understanding postmodernism begins with two foundational works, Fredric Jameson’s Postmodernism, or The Cultural Logic of Late Capitalism (1991) and Jean-François Lyotard’s The Postmodern Condition: A Report on Knowledge (1979). According to Jameson, the essence of postmodernism is the commercialism of culture, characterized by a consumerist demand for increasingly novel productions of art and knowledge, and a proliferation of texts that blur high culture and low culture without regard to authority or the cultural canon. According to Lyotard, postindustrial societies, due to computerization, have created a postmodern condition by altering the status of knowledge and power, rendering the end of the “grand narrative” in which knowledge is seen as whole and giving way to multiple narratives in which knowledge is fragmented. In the American culture wars, social conservatives have generally equated postmodernism with moral and cultural relativism, which they blame on liberals. Critics charge that postmodern thought contradicts itself by making arguments that rely on the same conventional hermeneutics and epistemology it claims to reject—a theory and methodology that rejects theory and methodology. Opponents of postmodernism typically vilify proponents for failing to affirm traditional values and narratives. Part of this response is a call for a return to the cultural canon, or “great books.” Cultural literacy, it is said, is about shared values necessary for social cohesion among members of society. Thus, the resurgence of religious fundamentalism is linked to the desire for certainty in postmodern times. Even some leftists have expressed contempt for postmodernism, seeing it as a threat to political activism. Without agreed-upon norms, they argue, it is difficult to organize mass movements for promoting social justice. Critics of postmodernism generally take a dim view of revisionist history, multicultural studies, and in particular literary analysis involving deconstructionism, structuralism, and post-structuralism, all of which they regard as being connected with intellectual anarchy and confusion. Especially worrisome to critics are the postmodern assertions that (1) language is signification of reality, not reality itself; (2) texts are subjective facsimiles of reality; and (3) much of what we feel and experience in our mass-communication society is an illusion, a “hyperreality” based on simulation, including a type of simulation (“simulacra”) that has no corresponding reality. Proponents of the postmodern influence on higher learning argue that the “dead white men” celebrated in traditional accounts of history and represented in the literary canon comprise only one strand of the national narrative. They regard the trend to incorporate considerations of race, class, and gender into the classroom as emancipating and democratic because it gives voice to the previously marginalized and opens space for other narratives. Postmodernists also emphasize that every text, whether a book, speech, song, painting, film, or other creative expression, is essentially incomplete, a fragment, and that much can be learned by considering what was left out. Defenders of postmodernism emphasize that grappling with complexity enlarges human understanding while developing the critical thinking skills necessary for the information age. The postmodern critique of science, including a rejection of Enlightenment principles and optimism about human progress, is a reaction to the development of atomic weapons and the use of them on Japan at the end of World War II. Postmodernism sees science as having limitations, and scientists as being guided by ideology and blinded by hubris. Whereas modernism is said to have emphasized rational thought—or the need for it— postmodernism stresses the importance of emotion and feelings. In reaction to the postmodern attack on science, physicist Alan Sokal in the 1990s debunked critics by succeeding in getting a postmodern journal to publish his hoax essay which nonsensically asserted that physical reality is simply a social construct. On the other hand, years earlier Thomas S. Kuhn in The Structure of Scientific Revolutions (1962) reasonably argued that the scientific community depends fundamentally on groupthink and ritual, and is characterized by a reluctance to think outside the prescribed paradigm. In the American political arena, the postmodern trend is reflected in less party loyalty and the rise of independent voters—with a corresponding, and paradoxical, rise in partisanship. While there is more information available about government, opinion polls show that it has not increased knowledge about what government is Premillennial Dispensationalism 439 doing. Information is largely communicated in sound bites, even as government and other institutional Web sites post PDF files containing thousands of documents and reports. There is a prevailing sense that issues are too complex, contributing to the popularity of pundits who simplify issues and events, narrowcasting media that construct narratives for a specialized ideological audience, and Internet bloggers who challenge the conventional media hierarchy. Politics lapses into entertainment, with actors and professional wrestlers getting elected to high office and presidential candidates obligated to appear on The Oprah Winfrey Show. It has been argued that postmodernism is a condition of contemporary life; like the weather, it is not something an individual accepts or rejects. That attribute was described early on by Alvin Toffler in his best-seller Future Shock (1970), which details the short-lived nature of products, families, and relationships in the contemporary world. Even before that, media theorist Marshall McLuhan warned of postmodern developments then under way, pronouncing in the 1960s that “the medium is the message” and predicting a “global village” of instantaneous communication. In the twenty-first century, the Internet is said to epitomize postmodernism, offering a vast storehouse of knowledge at the global level—culture that is both high and low, entertainment and commercialism, a mishmash of visual images, competing narratives, and communication that is characteristically fragmentary and fleeting.
Roger Chapman 

сряда, 12 юли 2017 г.

Седмият поред алманах ФАНТАSTIKA (2016)



Седмият поред алманах ФАНТАSTIKA на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ е вече по книжарниците. Началото на поредицата бе положено през 2007 г. и оттогава алманахът се превърна в любимо издание за ценителите на сериозната фантастична литература, изобразително изкуство и кино.
ФАНТАSTIKA 2016 има нов облик поради началото на съвместната дейност с издателство „Артлайн Студиос“ – сътрудничество, което ще превърне изданието в истински активна периодика, съпроводена от многотомник с най-доброто от българската и световната фантастика.
В преводния раздел на новия брой можете да се срещнете с автори като Рей Бредбъри и Лари Нивън, Хауърд Фаст и Кингсли Еймис, Валерий Гаевски и др.
Представен е портрет на автора на множество книги с психологическа фантастика Стефан Кръстев. Ще го видите в три роли – като създател на НФ, фентъзи и хумористична проза. От другите родни автори участват Янчо Чолаков, Светослав Славчев и Елена Павлова, Кънчо Кожухаров, Александър Карапанчев и пр.
Не е забравена и поезията в раздела „Фантастихия“, където се изявяват десет български и руски майстори на мерената реч.
„Съзвездие Кинотавър“ гледа заедно с вас фантастични филми и телевизионни сериали, но този път остро критично и аналитично. Обърнете особено внимание на обзора „Политическа фантастика или самоорганизирани прозрения?“.
Тук е и статията на Иван Атанасов за кинохоръра.
Сега разделът „Футурум“ е посветен на бъдещето на секса – от невероятното есе на Станислав Лем Sexplosion до „Светлото бъдеще на Homo Sexualis“ и постиженията на модерната роботика в тази сфера.
В раздела „Визионария“ централни фигури са не както друг път художници фантасти, а неотдавна напусналата ни световна личност „стархитект“ Заха Хадид с нейните футуристични сгради.
В раздела „Откъде идваме?“ авторът съвсем буквално идва от Европейския конвент на фантастите в Барселона и в текст и снимки споделя впечатленията си.
Разбира се, с изброеното дотук съвсем не се изчерпва съдържанието на новия алманах ФАНТАSTIKA 2016 (съставител Атанас П. Славов). В него непременно ще намерите още интересни предложения и изненади от необятния свят на Тера Фантазия…


петък, 2 юни 2017 г.

Кръгла маса за хоръра




„Диаболистите полагат основите на българския хорър“ – заключи кръглата маса в СУ

Наскоро Софийският университет „Св. Климент Охридски“ стана домакин на кръгла маса на тема „Жанрът „хорър“ в българската литература“. Срещата организираха Институтът по литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в СУ. Проф. Николай Аретов влезе в ролите на модератор на дискусията и на един от участниците в нея. В събитието, проведено в конферентната зала на университета, се включиха учени, преподаватели, писатели и др.

След уводните думи на проф. Аретов членът на софийския Клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“, писателят Александър Карапанчев, изложи причината за организирането на кръглата маса: тезата на Иван Атанасов (Deadface), че хорърът дебютира на българската литературна сцена през 90-те години на XX век, предизвикала разгорещени спорове в интернет пространството в последно време. От своя страна А. Карапанчев посочи за родоначалници на този жанр тримата диаболисти – Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев, публикували творбите си в периодичния печат и в самостоятелни книги през 1920-1923 г.
Също така сериозно внимание заслужават трите стихотворения на Пейо Яворов – „Смъртта“, „Угасна слънце“ и „Чудовище“, отпечатани в сп. „Мисъл“ през 1905-1906 г.
На свой ред доц. Огнян Ковачев (Факултет по славянски филологии в СУ) разясни произхода на понятието „диаболизъм“. Кръстник на това направление е литературният критик Васил Пундев със статията си „Диаболичният разказ“ във в. „Слово“ през 1922 г. Самият Пундев извежда термина от сборника на френския писател Барбе Д'Орвили "Les Diaboliques" (1874), съдържащ „жестоки, странни“ разкази.
А. Карапанчев определи хоръра като „пограничен“ жанр, а доц. Дарин Тенев (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) добави, че „повечето български автори на хорър пишат и фантастика“.
Доц. Иван Христов (Институт за литература към БАН) направи паралел между творбите на Шарл Бодлер, Едгар Алан По и споменатите стихотворения на Яворов. За него тримата автори са силно повлияни от градската среда, изпитват „разочарование от предходния позитивизъм“ и дори „неосъществен мачизъм“. И. Христов вижда в литературата на ужаса „реабилитация на трансцендентното у човека (подобно на Фройд), противно на рационалното“.
Проф. Александър Панов от БАН постави въпроса за отношението на ужасите към традицията. Писателката Фани Цуракова отговори, че „народната приказка гъмжи от „хорър“. В хода на обсъждането проф. Миглена Николчина (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) многократно обърна внимание на фолклорната балада „Лазар и Петкана“ като подобен пример. Други участници в кръглата маса отбелязаха редица сцени на жестокости в повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“.
Доц. Тенев и М. Николчина се обединиха около мнението, че „началото на 20-те години на ХХ век (1922-1923 г.) полага основите, върху които можем ретроактивно да говорим за тази литература“ (б.а. – хорър). Към тях се присъедини и доц. Ковачев.
Дарин Тенев допълни, че в курса „Българският канон“, който води, студентите постоянно се обръщат към диаболистите, особено към Полянов и Райчев.  
Проф. Панов запита: „Съществува ли сега връзка между автора и читателя?“ Миглена Николчина заяви, че според нея съвременните опити за установяване на приоритет върху литературата на ужасите са стремеж на автори и издатели към по-голям търговски успех.
 Огнян Ковачев бе категоричен: „Наблюдаваме опити за самодефиниране, самоизтъкване. Нямаме основания да разглеждаме наличието на съвсем нов жанр в българската литература.“

Информацията подготви: 
Пламен Младенов





От ляво надясно: доц. Иван Христов, проф. Александър Панов, проф. Николай Аретов, проф. Миглена Николчина, доц. Огнян Ковачев и доц. Дарин Тенев

вторник, 23 май 2017 г.

Иванка Могилска, „Тая земя, оная земя“ (2017)


Новата книга на Иванка Могилска. Нейните книги са „все по-хубави”, както казва Мария Донева. Позната и непозната, с късче самота в повече. Ситуациите са лишени от действие и са почти напълно оголени. Миниатюри – навярно най-предизвикателният жанр, който мога да си представя. Мисля, че е най-хубавото, което е излизало в този жанр след 1989 г.
Откъснали са се от перото на авторката и са заживели свой собствен, разнолик живот. Навярно показват и малко от Гордеевия възел, който те – автор и читател – трябва да разсекат.
Изпъстрени с философия, както паяжината в гората е обсипана с капки роса.
Дали са пътища или острови? 
Или острови с пътища…