Има хора, които са привързани към самотата си. Тя ги кара да творят. Тя предизвиква мисли и усещания, които са им познати. Сред тях са и съмненията – тези препятствия, за които е нужно повече от разум за да ги преодолееш. Нужно е да вярваш, да усещаш нещо по-голямо, по-силно и по-важно от теб – животът, който трепти, грее и изпълва всичко наоколо... Така разбираш накъде вървиш... А не да се страхуваш. Страхът е онова, което подчинява хората на тяхното ежедневие. Има дори един особен страх, който бих нарекъл „страх от страстта“. Но има и много хора, които горят с по-кротък и равен огън – мен това малко ме уморява и ми е по лесно да се стремя.
В „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ се казваше:
„Това, което искаш, никога няма да имаш. Това, което дадеш е твое завинаги.“
Мечтите могат да бъдат желание да дадеш. А благодарността прави хората по-добри, но „има огньове, които не горят с нашата обич и вяра“.
„Да, но има огньове, които са си наши, в сърцата, и тях никой не може да угаси...“
Няма коментари:
Публикуване на коментар