понеделник, 18 февруари 2019 г.

Щърк













Щъркелът
Шандор Петьофи
Сред тоя пъстър свят различни птици има,
различно ги ценим:
обичаме ту глас, ту птичата премяна
с пера от пухкав дим.
Която си избрах – не знае звънки песни,
не трогва с красота;
дополовина бяла, дополовина черна –
на мен прилича тя.
Прекрасен щъркел мой! Измежду всички птици
милея аз за теб –
крилатото дете на моята родина,
на свидната ми степ.
Обикнах те. Така обикваме другари
от детските игри.
Плача ми да разсееш, над шарената люлка
ти тракаше в зори.

Делихме с тебе дни! Привечер с весел хлопот
се връщаха стада.
И селските момчета замръкваха безгрижно
далече сред степта.
Тогава, мълчалив, заставах до герана
в утъпкания път
и гледах как се учат невръстните ти рожби
високо да летят.
И дълго мислех аз. От тия детски мисли
и днеска съм пленен:
ще има ли човек криле като на птица –
да литне някой ден?
Че равната земя и боси ще обходим
по всички ширини,
но що е тя, когато не можеш да излитнеш,
да стигнеш висини!
Да излетиш така, че слънцето достигнал,
оттам да видиш ти
как в рунтав бял калпак от светлина и въздух
земята се върти…
Когато, цяло в кръв, посеченото слънце
потъваше в нощта,
аз мислех за съдбата на тия, дето светят
на всички ни в света…
Как чака есента с припряната възбуда
на селския хлапак?
Тя идва с пълен кош. И щедра като майка,
обхожда всеки праг.
Но враг бе тя за мен. Отблъснал бих ръката
с подаръка богат –
защо ми е, когато прогонва зад морета
крилатия ми брат?
И дълго гледах аз как птиците се сбират,
преди да отлетят –
тъй гледам и сега как младостта се губи
назад по моя път.
И тъжни бяха там, до черните комини,
смълчаните гнезда!
Нахлуха ветрове. И в оня миг сърцето
предчувстваше беда.
Когато през април съдраната си шуба
събличаше степта,
в хусарски нов мундир обличаха я бързо
треви, листа, цветя.
И моето сърце ликуваше тогава
в пробудената гръд –
навлизах сред полята, далече, пръв да видя
как щъркели летят.
И времето лети… Тревожната ми младост
нахлу като порой.
Земята запламтя. И не потърсих вече
дори за миг покой.
На буен бял жребец, забравил стремената,
препусках ден след ден.
И крачоли запретнал, развихреният вятър
оставаше зад мен.
Обичам те, о, степ! Ти даваш на душата
и волност, и простор!
В теб нищо не гнети и нищо не сковава
разпаления взор!
Тук черни канари не се надвесват, страшни
с мъртвешката си плът.
И бесни водопади не ми напомнят с ужас
окови как звънтят.
О, нека замълчи тоз, който би изрекъл,
че грозна е степта!
Тя крие под воал, като девойка плаха,
лице и красота.
И само пред добри приятели открива
воала си. И в миг
ти виждаш – омагьосан от погледа й – фея
с вълшебно хубав лик.
Обичам те, о, степ! На огнен кон споходих
и твоя пущинак,
където и до днес не е оставил диря
един човешки крак.
От коня скачах аз и дълго се въргалях
по гъстите треви.
И що да видя – чудо! Поглеждам – моят щъркел
пред мене пак стои.
При мен той долетя. И оттогава двама
заскитахме в степта.
С любов се вглеждах аз в небесните миражи,
той – в земната вода.
И дълги, дълги дни един до друг живяхме
и го обичам аз,
макар че няма пъстра и бляскава премяна,
звънлив и хубав глас.
Ти, щъркел мой крилат – съкровище едничко
на мойте младини, –
когато закръжиш, о, сякаш пак се връщат
ония светли дни.
Пак пее развигор… „Ела! Ела по-скоро! –
устата ми шептят.
А тръгнеш ли наесен, отново ще ти кажа:
„Иди! На добър път!.
Прев. от унгарски: Нино Николов