сряда, 31 декември 2008 г.

Заснежен път


Сияйно слънце без облаци, скитане, подреждане, готвене. Повече от достатъчно.
Честита нова година!
Flogging Molly - The Story So Far

вторник, 30 декември 2008 г.

Необяснимо кратко


Да, когато нямаш време да дишаш. Когато песните са кратки - особено онези, на които може да се танцува. Когато забравата е твърде много... Говори се за свобода - или по-скоро за нейното отсъствие. И няма как просто да бъдете заедно...

понеделник, 29 декември 2008 г.

Полувреме


Трябва да спрем да подценяваме публиката - прочетох тези думи на Десислава Шпатова и се замислих.
Може би публиката са всички и трябва да спрем да подценяваме сами себе си?
Да спрем да взимаме готови идеи, а да започнем да създаваме. А времето?

понеделник, 22 декември 2008 г.

Близкият празник


Чудеса. През офиса минават хора да ми подаряват подаръци. Това не се е случвало до сега... И прекрасната разходка със Златето вчера, и едно такова... малко смълчано небе, което се е завило в облаци - на сутринта те бяха отлетели и беше толкова ясно! Why worry?

петък, 19 декември 2008 г.

Бели


Сред руските поети има някои, които ти дават много, без да усещаш, без да можеш да го изразиш. Докато метафизиката на Борис Пастернак е актуална и за днешния читател, загадъчните, сложни идеи на Андрей Бели са далеч от всяко време. В тези мистични „композиции“, особено със стиховете от „Королевна и рыцари“, Андрей Бели се доближава до сюрреализма. Тази стихосбирка (текстовете се намират и в мрежата) е предпоследната на Андрей Бели.
Емоционалните сътресения, революцията, материалните трудности дават по-силни и по-тъмни тонове на творбите му, които в началото са съвсем ефирни. Той пише все по-малко поезия. С голяма отдаденост се посвещава на прозата.

ИНСПИРАЦИЯ

В волне
Золотистого
Хлеба
По-прежнему ветер бежит.

По-прежнему
Нежное
Небо
Над зорями грустно горит.

В безмирные
Синие
Зыби
Лети, литургия моя!

В земле -
Упадающей
Глыбе -
О небо, провижу тебя...

Алмазами
Душу
Наполни,
Родной стариною дыша: -

Из светочей,
Блесков,
И молний, -
Сотканная, - плачет душа.

Все - вспомнилось: прежним приветом
Слетает
В невольный
Мой стих -

Архангел, клокочущий светом, -
На солнечных
Крыльях
Своих.


1914

четвъртък, 18 декември 2008 г.

Прави


Един близък човек, който знае какво е добро и лошо, беше на ръба на отчаянието. Постъпи лошо с друг човек и не пожела да си признае – дори пред себе си. Включиха се защитните механизми и в нейния поглед всичко беше „естествено“ и „наред“. Дали беше само един?
Спомних си, че човек трябва да прави само онези неща, в които вярва.

сряда, 17 декември 2008 г.

Недомислица


Тези дни исках да пиша повече. Но време не остана – дори за сън. Преминах някак, оцелях и вчера сънят дойде - лек, безпаметен, отморяващ.
Стиховете спряха да пеят и дори не говорят. По пътя все се намира нещо, което да примами странника.
Научих толкова много през последните дни. Имаше нещо пречупващо и нещо, което да те кара да се усмихнеш – като утринното слънце например.
Няколко изгубени книги, няколко изгубени близки, откраднато семенце вяра - откраднаха и откраднах, и една светла идея, по чиито стъпки да продължи човек.

вторник, 16 декември 2008 г.

Повече

Да, лудост е...
А мислех, че няма накъде повече.

Shall we gather at the river,
Where bright angel feet have trod,
With its crystal tide forever
Flowing by the throne of God?
---
Да се срещнем край реката,
там, където ангел ходи,
и текат води кристални,
бързат покрай трона Божи?

(trad. exc. I Sing The Body Electric, Ray Bradbury)

понеделник, 15 декември 2008 г.

Mireille


Слушам Мирей Матийо последните дни.
Странно, че се запознах с певицата на групата на Емо и толкова много си приличат.
Mireille Mathieu - Un Jour Tu Reviendras

Из вечерите


Колко много неща се случиха последните денонощия от четвъртък насам. Толкова много срещи (и някои раздяли).
Май модата е не само блоговете да са в черно, а и да са като записки, като план, като карта, като бележки.
Толкова много чудеса из вятъра.

*циганска, мексиканска музика, Шопен (ноктюрните); раждането на една нова група и ябълки, печени на фурна
*три концерта до късно през нощта и рано на следващата сутрин; импровизации на тарамбуки и звънчета; ще си купя хармоника
*весели, авантюристични музиканти и най-очарователната публика (Lot Lorien)
*Туве Янсон и чай посреднощ; подаръци, рожденици, усмивки
*топъл и студен вятър; естествено образувано ледено сърце с бяла сърцевина и нишки – на улицата, където някои искаше да го стъпче; имаше много за вършене, закъснях за една среща...
*прибират се приятели (Галя, Наско, Марти...) и заминават някои (винаги някой заминава)
*гости и спомен за първото влизане в църква
*бонбони на улицата с Емо... легенда за парчета и залчета питка

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Инцидентно


И това елегично чувство и разпилени, разпилени стихове. Четох твърде много и искам да отговоря на някого, който знае кой е.


Времето е в засада. Понякога ме заобикаля. Понякога ме гони.
Като хилядите непрочетени страници и неизживените дъждовни капки,
които са се разбили в стъклата на прозорците.

Толкова много от света може да бъде посочено и изброено,
да заживее нов живот.
Всеки поглед може да бъде превърнат в чудо.
Това изброяване на мигове може ли да разкаже история?
То е история, но дали може да я разкаже?

В последните дни има твърде много вълнения -
могат да разтреперят дори синкавия монитор на компютъра.
Природата и не-природата се срещат и се раждат противоречията.

Човек се изпъва като струна или като мост, но забравя,
че не е от сребро или злато, а от плът и кръв.
Изпъва гръб, а дъждът пише по него,
но дори и човек да обича дъжда - ръждата няма да го пощади.
Изписаните криволици не могат да бъдат докоснати дори с поглед,
те са студени и твърде лични, като останки от друг човек.
А отвъд тях?

сряда, 10 декември 2008 г.

A wish and a rainbow


Отдавна не съм гледал филм с такава наслада - може би месец-два. "Сградата ще бъде разрушена" (This Property Is Condemned, 1966), по пиесата на Тенеси Уилямс. Режисьор е Сидни Полак (браво), а актьорите са Робърт Редфорд, Чарлс Бронсън и Натали Ууд.
Всеки характер оживява. Всяка идея е пълнокръвна. Всяка сцена е нужна - като скъпоценен камък на колие. Това е филм, който не крещи и не шепти. Той просто ти говори и думите му са най-обикновени. Може би затова звучат мъдро.
В него имаше една песен.

Wish me a rainbow and wish me the stars
all this you can give me wherever you are
And dreams for my pillow and stars for my eyes
And the masquerade ball where our love wins first prize
Wish me red roses and yellow baloon
and caress us whirling to gay dancing tunes
I want all these treasures the most you can give
so wish me rainbow as long as I live
All my tomorrows depend on your love
so wish me a rainbow above

---
Звучи: Bruce Springsteen - With Every Wish

вторник, 9 декември 2008 г.

Погледи


Прибрах се среднощ и се опитах да стана от леглото среднощ. Да отида в тревата край пътя, в облаците край снежинките. Навън беше студено, ветровито и снежно, но вървях спокойно и леко. Вкъщи не ми беше така просторно – а това са думи, които не би трябвало да казвам, защото звучат неблагодарно.
Последните седмици се наслушах на неща, които не разбирам. И на истории за неща, които не съм правил и не бих направил. В тези последни седмици ми остана само някаква смътна представа за това какво е добро и лошо, какво е честно и нечестно... За останалото мога да напиша стотици пъти „не разбирам“. Усещам отговорите, но сякаш съм стеснил кръгозора си. Изходът вероятно е в търпението, но не искам да тръгвам така, не искам да спирам насред крачката.
Празнотата в клоните на дървото може би е небе? (Нелата така казва) Не му ли тежи на дървото това небе? Не го ли сковава прекалено неговата дървена неподвижност и прегръдката на земята? Как понася напора на животворните си сокове? А ако отстъпиш достатъчно далеч – човек също изглежда неподвижен, макар и да е разкъсан между миговете си. Ако се отдалечиш достатъчно, светът изглежда един.
Дървото не може да не следва себе си, да отклони поглед, да се престори, да отстъпи от себе си. То е намерило истината в сърцето си.
На човек му е отредено да бъде неспокоен (това са думи на моя приятел Казандзакис, които споделя десетилетия по-рано мъдрецът Лесинг).
Неувереността е особена дарба. Тя съществува за да може човек да се стреми да вярва, да утвърждава себе си творейки, да се раздава за да олекне и да достигне до вярата си. Да надмогне егоизма и престореността си и да бди над това, което е видял като добро.
Led Zeppelin - Immigrant song

петък, 5 декември 2008 г.

Quinine


Сглобка, с тел и няколко болта.
Жоро каза: Жената тегне като мост...
Foxe каза: Океани без богове...

Au revoir les enfants


"Сбогом, момчета". Още един филм, който много обичам, силен и истински.

четвъртък, 4 декември 2008 г.

Пряко


Към джаза

Разбрах защо последните дни съм се залутал толкова. И защо толкова ме тегли към джаза. Просто мислите ми са объркани и звучат така. И в тях се прокрадва нерешителност - а срещам уверени хора и това изпъква.
---
Cortazar

Видях една книга на Хулио Кортасар („Лотарията“) и си спомних колко много обичам този писател. Не съм поклонник на латиноамериканската литература. Харесвам само отделни неща, доста разпокъсани са и не биха могли да дадат представителна картина за литературата на този континент. Тръгват от Мексико на юг и стигат до Чили и Аржентина.
Хулио Кортасар е любимият ми латиноамерикански писател – главно заради своите разкази. Причините са много – това е не само неговият талант и оригиналността му, а и дълбокото познание, което има за Европа. Той успява да направи идеите си по достъпни от тези на другите писатели от региона. Той е живял във Франция и познава европейската култура.
Освен това е бил джаз музикант.

сряда, 3 декември 2008 г.

Mist


Изкарах няколко двойки в училището по търпение и по мълчание. Имам обаче отличен 6 по разрушение.
Тези дни слънцето, вятърът и мъглата са странно смесени.

вторник, 2 декември 2008 г.

Капитански песни


Изгубих си думите и даже не търся. Снощи слушахме песните на Светла Георгиева – тя не само рисува (завършила е Художествената академия), а пише стихове, композира и пее. Тя е също капитан на кораб. И личеше привързаността й към Висоцки.
Бяхме няколко близки. На моменти песните бяха тъжни, но невъздържано красиви. На моменти треперех. Усмихвах се, но не можех да се засмея.
Взех си автограф и после... разхождахме се по баровете. Научих много места. После разказвах – и се задушавах от вълнение, и горях. Погледът ми се беше премрежил – може би от чая. Почти ми се виеше свят. Пак имаше упреци. Но бях с близки. После с Марийка повървяхме. С нея се познаваме така отдавна. Поех си дъх, но ми е мъчно някак. Вероятно е от разстоянията, които ще пробягам.