Сборникът „Автобиографична проза“ (София: Недланд, 2025) на Хилда Дулитъл (Х. Д.), издавана за първи път на български, заема особено място в канона на високия модернизъм, защото подкопава самата идея за автобиография като свидетелство. При Х. Д. паметта не удостоверява миналото, нито служи за морална равносметка; тя функционира като способ за конструиране на Аз-а. Споменът не е завръщане, а продължаващо събитие – п оле, в което личният опит бива преформулиран чрез ритъм, образ и мит. Още „Призови ме да живея“ установява този модел. Романът не използва Първата световна война като исторически фон, а като среда на разколебана и разпадаща се субектност, в която обичайните опори на идентичността поддават. Джулия не „преживява“ опита си в класическия психологически смисъл; тя го отлага, оставя го да се утаи, докато придобие естетически очертания. В този жест прозира близост до феноменологичното мислене: съзнанието не е натрупване на съдържания, а движение, а паметта – способ за ориентация в това движение. Отношения в романа стават зони на напрежение, в които Аз-ът експериментира със собствените си граници. Тук паметта действа инициационно – не утвърждава преживяното, а го поставя под съмнение, превръщайки зависимостта, принадлежността и желанието в проблеми на формата, а не на етиката. Митът се появява не като бягство от реалността, а като начин тя да бъде удържана. Х. Д. отказва да превърне спомена за срещата с Езра Паунд в присъда; вместо това го организира като диалог между младостта и зрелостта, между близост и разстояние. Паметта тук не оправдава, а дава възможност за нова връзка. „Тетрадките от Хирсланден“ извеждат този процес до прозирна митична висота – вътрешен ред, а не външен разказ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар