Общото време

Общото време не е просто хронологична рамка, а споделено условие за съществуване на общност. То представлява онази символна времева плоскост, в която хората преживяват събитията като „наши“, помнят миналото като общо наследство и очакват бъдещето в сходен хоризонт. Историкът Райнгарт Коселек описва тази връзка между минало и бъдеще чрез понятията „пространство на опита“ и „хоризонт на очакване“ в книгата си Vergangene Zukunft (1979), подчертавайки, че именно тяхното съвпадане прави възможно историческото съзнание. Без такова споделено време не съществува устойчива общност, а само временна координация на индивиди.

Общото време предполага синхрон – не физически, а символен. То изисква хората да бъдат „в едно и също „сега“, дори когато са разделени пространствено. Този синхрон се постига чрез ритуали, повторяеми събития, празници, общи кризи и наративи, които създават усещане за едновременност. Бенедикт Андерсън описва това като „хомогенно, празно време“ на нацията в Imagined Communities (1983), където милиони непознати си представят, че живеят в едно и също историческо настояще. Когато този синхрон се разпадне и всеки започне да следва собствен ритъм, общото време постепенно се превръща в множество асинхронни микровремена.

Фрагментацията на опита е ключов механизъм за загубата на общото време. Когато събитията вече не са общи, а нишови и персонализирани, когато преживяванията се разпределят алгоритмично и няма моменти, които „всички“ да споделят, общият опит изчезва. Социологът Хартмут Роза описва този процес като ускорение и разпад на социалната резонансност в Social Acceleration (2005) и Resonance (2016): времето се сгъстява, но смисловата му плътност намалява. Така общото време губи способността си да събира, а започва да разпилява.

Особено показателна е трансформацията на паметта. Общото време изисква жива памет – разказвана, преповтаряна и дори оспорвана. Ян Асман прави разграничението между комуникативна и културна памет в Das kulturelle Gedächtnis (1992), като подчертава, че паметта функционира само когато циркулира в общността. Когато миналото се превърне в архив – нещо, което може да се провери, но не и да се преживее – то престава да бъде основа на принадлежност. Архивът съхранява, но не свързва; паметта свързва, защото е споделена и уязвима.

Загубата на общо време често върви ръка за ръка с прекъсване между поколенията. Общото време е по своята природа междугенерационно: по-старите предават опит, по-младите го преразказват и преосмислят. Когато авторитетът на опита се разруши или бъде отхвърлен, времето се „нулира“ при всяка смяна на поколение. Хана Аренд описва тази криза на предаването в Between Past and Future (1961), където показва как прекъсването между минало и бъдеще оставя настоящето без опора и посока.

Общото време не изчезва само по себе си – то бива изтласкано от конкурентни времеви режими. Медийното време на непрекъснатия поток, алгоритмичното време на фийда, продуктивното време на ефективността и кризисното време на постоянната спешност подкопават бавността, повторяемостта и натрупването, които са необходими за обща историчност. Пол Вирилио говори за тази „диктатура на скоростта“ в La vitesse de libération (1995), където ускорението унищожава самата възможност за споделено настояще.

Когато принадлежността се индивидуализира, общото време окончателно губи своята задължителност. „Моето време“ измества „нашето време“: участието става условно, идентичността – сменяема, а ангажиментът – временен. Но без жертва на време няма дълг, без дълг няма търпение, а без търпение няма история. В този смисъл общото време винаги изисква отказ от пълна автономия в името на споделената продължителност.

Най-дълбокият симптом на загубата на общо време е изчезването на общия хоризонт на бъдещето. Когато няма споделен проект, надежда или дори общ страх, общността остава затворена в едно разпадащо се „сега“. Коселек предупреждава, че когато хоризонтът на очакване се свие до индивидуални сценарии, историческото време се разпада на несъвместими перспективи.

В крайна сметка общото време се губи не когато хората физически се разделят, а когато престанат да преживяват, помнят и очакват заедно. Тогава времето остава, но вече не е общо – то е просто множество конкурентни настоящета без споделена история.