С една приятелка си говорихме за пролетта. За това, че човек не бива да забравя да държи очите си отворени.
Така си мислех, защото дори да забравиш да се оглеждаш – то пролетта ще те намери, ако очите и сърцето ти са отворени.
А да забравяш не е толкова лошо, защото тогава можеш да откриеш нещо отново. Във всеки миг и във всеки човек можеш да намериш красота и добро, които си забравил.
Научаваш се да радваш и без да си забравил.
После, без някой да те пита, обичаш.
Спорим отново, но все пак се разбира, че една обич може да засенчи всичко останало.
Тогава изобщо не става въпрос дали помниш или забравяш, а времето може би ще реши дали е правилно така.
Времето не е много, но ми се искаше пътищата между хората да не бяха толкова дълги.
Получих стихче за приятелството от човек, който се появява понякога в живота ми. И си разменяме по няколко шепи свобода, приличаща на боровинково вино.
Няма коментари:
Публикуване на коментар