събота, 15 март 2008 г.

Петъчен залез

Вчера залезът беше толкова прекрасен.
Излязох от работа. Дълго бях останал там. Излязох и въздухът ми замая главата. Беше започнало да се смрачава, но цветовете наоколо носеха светлината на деня. Забързах по улиците и не спирах да се оглеждам. Развълнувах се от хората навън и ми се прииска да намеря някого, на когото да посоча залезът, преди да се е стопил. Бързах и събирах парченца от залеза и се опитвах да ги раздам. Спомних си, че доброто не трябва да остава скрито. Трябва да бъде споделено, да бъде дадено – за да диша. А нямаше време, търсих и не успях, но само тази вечер.

3 коментара:

Unknown каза...

Дори когато в някой момент до теб няма човек, на когото да посочиш залеза,все някъде там наоколо, в тълпата, има и някой друг, който умее като теб да види и да усети красотата. Заедно или по отделно, нима това има значение? :)

zloster каза...

ami malko e tyjno, no mislja, che vsichki krasivi neshta karat syrceto da se svie ot bolka

Niky каза...

Може би не да се свие от болка, а да се отърси от тези окови...