Иконата на свети Мина

В манастира „Свети Мина“ край София вечерите винаги били тихи. Само свещите пред иконата на свети Мина трептели, сякаш самият светец дишал заедно с тях. Игуменката Ана обичала да остава сама пред светлия лик и да му говори.

– Отче Мино – прошепнала тя веднъж, – кажи ми, защо толкова хора идват с болка, а си тръгват с надежда?

От иконата, както винаги, се носела топлина. Но тази нощ нещо се променило. Свещта пламна по-силно и в тишината се чул дълбок глас:

– Дъще, защото вярата е по-силна от страха. Който вярва истински, вече е изцелен.

Ана се стреснала, но в същия миг сърцето ѝ се изпълнило с мир.

– Святи Мино… ти ли си? – прошепнала тя. – Казват, че иконата ти говори само на тези, които не се съмняват.

– Не само на избраните – отвърнал гласът, – а на онези, които застават пред лика на Бога с открито сърце. Когато хората идват при мен с монета, аз не гледам златото, а сълзата в очите им.

– Но защо някои слагат монетата, а тя пада? – попитала Ана.

– Защото сърцето им се е отдалечило от Бога – отговорил светецът. – Не монетата тежи, а грехът.

Настъпила тишина. Само някакъв далечен повей на вятъра минал през двора на манастира.

– Помниш ли художника, който ме нарисува? – продължил светецът. – Той не вярваше, докато не усети глада на душата си. Когато взе четката, му дадох сила да вижда отвъд цветовете.

Ана кимнала. Тя знаела преданието – как един прост белогвардеец нарисувал иконата след като светецът три пъти му се явил насън.

– И днес ли вършиш чудеса? – прошепнала тя.

– Всеки ден. Но не в дървото и боите е силата на иконата, а в молитвата. Когато дете се моли за майка си, когато грешник поиска прошка – тогава ръката ми е върху тях.

Игуменката коленичила.

– Научи ме как да пазя тази свята икона, когато светът вече не вярва в чудеса.

– Пази я със сърце, не със стъкло – отвърна гласът. – Не заключвай вярата, защото тогава и молитвата умира.

Свещите угаснали. Настъпила тишина. Ана се прекръстила и усетила мирис на тамян и розово масло. Оттогава всяка вечер стояла пред иконата, а който влизала в храма, казвала, че ликът на свети Мина се усмихва.

Иконата е в манастира и до днес. Хората още носят монети, някои падат, други се задържат. А в тихите вечери, когато свещите трепнат, някой сякаш шепне от стената:

– Не се страхувай, вярвай. Аз съм тук.