Папата и звездата

Нощта над Херсон била мразовита. Вятърът съскал и хриптял като ранен звяр, а в малката килия папа Мартин държал в ръцете си парче въглен и драскал върху камъка думи, които никой не можел да разчете освен Бог.

„Истината не умира, тя просто чака да бъде чута отново“, прошепнал той и се прекръстил.

В този миг вратата се открехнала и млад войник влязъл, носейки парче хляб и малка глинена съдина с вода. Очите му били плахи, но в тях имала

нещо дружелюбно.

– Отче, донесох ви малко храна – казал той тихо... – Днес в града говорят, че императорът може да ви помилва, ако подпишете писмото.

– Писмото, с което да се отрека от Истината ли? – усмихнал се Мартин. – Не, синко. По-добре да ме помилва Господ, отколкото император.

– Но вие ще издъхнете тук! – прошепнал войникът с разтреперан глас. – Защо човек трябва да страда заради някакви думи?

– Защото думите са дела, когато ги изречеш с вяра – отвърнал папата. – Кажи ми, как се казваш, синко?

– Теодор, от Никомидия.

– Теодоре, когато дойде нощта и видиш звездата над морето, спомни си – истината не се скрива зад облаците. Само очите на страхливия не я виждат.

Младият войник се поколебал.

– А ако Бог не чуе молитвата ви?

– Бог винаги чува, но невинаги отговаря веднага. Понякога Той мълчи, за да провери дали сме искрени.

Настъпи тишина. Само вятърът свиреше през пролуките в стените. Теодор остави хляба и седна до папата.

– Разкажете ми за Рим, отче. Казват, че сте говорили пред целия свят.

– Не пред света, а пред хората. Хората, които имаха уши, но не и сърца. Когато проговорих, исках да запазя чиста вярата, която Христос ни е оставил. Но властта обича мълчанието повече от истината.

– И все пак не се уплашихте?

– Уплаших се, но не се предадох. Истинската смелост не е в безстрашието, а силата да направиш избор и да да останеш верен, въпреки страха.

Теодор навел глава.

– Ако ви освободят, ще се върнете ли в Рим?

– Моето царство не е в Рим, синко. То е на Небето. А Рим ще помни, че някога един стар човек отказа да продаде душата си заради милостта от императора.

Той се усмихнал и погледнал през през прозорчето. Навън небето било осеяно със звезди. Една от тях блестяла по-ярко, точно над морето.

– Виждаш ли я? – попитал Мартин. – Това е знамението. Когато тя угасне, душата ми ще тръгне натам, откъдето идва светлината.

Младият войник кимнал и излязъл.

На сутринта, когато се върнал, намерил килията тиха. Папа Мартин лежал усмихнат, сякаш спял, а очите му гледали към прозореца. Звездата още светела.