четвъртък, 3 април 2008 г.

Warhol


Да си представим, че Анди Уорхол, един от вдъхновителите на поп изкуството, се промъква между хвалебствията и хулите, и влиза отново в хотел „Риц“, макар да обича по-спокойните места за обяд. Висока фигура, с маркова перука и сенки на очите – той е неотлъчно следван от своите поклонници и приятели, като например сътрудника му Пейдж Пауъл или Тина Фредерикс, която го представя на света от страниците на списание Glamour. Масата е кръгла и винаги трябва да побира всички спътници.
„Никога не знаеш с кого ще обядва... Можеш например да видиш изведнъж Джон Ленън, който дава парче хляб на Лайза Минели“, разказва Винсънт Фримънт, вицепрезидент на Andy Warhol Enterprises.
Разбира се, ние можем само да си представим това малко шествие, защото Уорхол почина на 22 февруари 1987 г. при хирургическа операция. Днес щеше да бъде на 78, но въпреки че 19 години по-рано беше оцелял при опита да бъде застрелян от Валери Соланас, на него не му е писано да доживее до дълбоки старини.
Да се върнем към реалността, която беше и негова. Независимо дали се посвещаваше на изобразително изкуство, фотография или кино, или просто ръководеше бизнеса си, Уорхол следваше принципа си „да бъдеш креативен“ и „харесвай самия човек“.
Той се изразява кратко. „Ако имаше нещо да каже, то буквално беше само дума“, спомня си Фредерикс. „Той беше известен като слушател“, допълва тя.
Една маса дълго стои запазена на терасата на хотел „Риц“, с името „Уорхол“ на нея. Или може би „Уорхола“ - защото рожденото му име е Андрю Уорхола, но „а“-то от словашката фамилия на родителите му се изгубва по невнимание при публикуването на първата му творба в Glamour. Тина Фредерикс си спомня: „Той донесе картините си и аз бях смаяна. Толкова красиви рисунки бяха, че веднага купих една – скица на оркестър, която окачих в стаята на дъщеря ми“.
Какво би носил той? Така размишляват многобройните приятели на твърде провокативния Уорхол. Ще сложи тесен колан, който да подчертава тънкия му кръст, или дори корсет, който Бриджит Берлин ще оцвети в ярки тонове за него. По-късно тя със смях ще разказва: „Това беше негова слабост... тези шоколадови блокчета, които той рисуваше? Причината беше, че искаше да яде от тях в офиса си...“. По късно Бриджит Берлин ще чете на възпоменанието за Уорхол.
Още от детството си Уорхол има проблеми с кожата си и, след опита да бъде застрелян, неговото слабо, белязано тяло е увековечено от фотографа на New Yorker Ричард Авидън.
Обедите на именития художник често завършват със суфле или крем брюле. Както и в картините си, той се спира на познатите, ежедневни неща, които се пречупват през погледа му, като банкноти, консерви и опаковки.
Онези, които се срещат с Уорхол, и се интересуват само от него, а не от изкуството му, често остават с впечатлението за сдържан и обикновен човек, разказва изкуствоведа Даниела Морера, която също така е приятелка на художника.
Творбите на Уорхол не винаги отразяват неговия вътрешен свят. Например „Тайната вечеря“ не е знак за отдадеността на художника на католицизма, а на него просто му плащат за да я нарисува, по думите на Пауъл.
Гостите на Уорхол никога не плащат своите сметки и щедростта му впечатлява дори и близките му от неговата „Фабрика“. Когато той предлага безплатно една скица на Фредерикс, тя се налага да го убеди, че не иска и че „това е бизнес“, но художникът често доказва, че има ясен усет и за това. Когато напуска ресторанта на „Риц“, Уорхол ще извади сметката от джоба си (където „пази поезията под ръка“) и ще си остави малко повече място за шоколад.


*Този текст не е авторски. Попаднах на Уорхол докато четях за Дейвид Бауи. Просто още една история.

Няма коментари: