Поезията на Висенте Барбиери и Рикардо Е. Молинари може да бъде разгледана през един проблем, по-основен от поетичния жанра, поколението или техниката: как един физически свят се превръща в метафизично преживяване.
И двамата поети изграждат своите творби, тръгвайки от обекти, които могат да бъдат видени, докоснати, запомнени, разположени в географско пространство и възприети чрез сетивата. И все пак никой от тях не остава в рамките на чувственото описание. Пейзажът никога не е просто пейзаж, а обектът никога не е просто обект. Видимият свят се превръща в праг, през който в поезията навлизат въпроси за времето, паметта, отсъствието, идентичността, крайността и трансцендентността.
Това е особено важно, защото стихотворенията и на двамата често се освобождават от драматичната организация, която обикновено придава на лиричното или разказвателното писане разпознаваемо движение. Често няма действие, чиито последици да определят развитието на стихотворението. Вместо това, стихотворението протича чрез отношения между пространствени, сетивни, емоционални и мнемонични единици. Един образ може да води до друг не защото едно събитие поражда друго, а защото скрито индивидуално възприятие открива връзка между тях. Следователно движението не е нито разказвателно, нито чисто асоциативно, а рефлексивно. Стихотворението създава поле, в което физическата реалност и съзнанието остават в непрекъснато напрежение.
Разграничението между Барбиери и Молинари може следователно да се формулира по следния начин. Молинари е склонен да трансформира пейзажа в метафизично пространство, докато Барбиери е склонен да трансформира пейзажа в пространство на паметта. Молинари е по-силно ориентиран към пространственото разширение, разстоянието, височината, хоризонта и връзката между крайното човешко същество и един привидно необятен свят. Барбиери е по-решително ориентиран към продължителността, спомена, детството, времевата дистанция и постоянното възраждане на изчезналото. И все пак и двамата поети в крайна сметка се сблъскват с един и същ фундаментален проблем: как може простосмъртният човек да се изправи пред нещо, което надхвърля непосредствеността на настоящето?
Философският контекст на този проблем започва в широк смисъл с разграничението между привидност и реалност. Още според философията на Платон сетивният свят е едновременно реален и непълен. Този свят дава достъп до нещата, но нещата, с които се сблъскват сетивата, не изчерпват разбираемостта на това, което е.
Поетическият образ заема двусмислена позиция в тази традиция. Той може просто да възпроизвежда нещо привидно, но може и да разкрива ред от взаимоотношения, които не могат да бъдат възприети пряко. Разбирането за пейзажа на Барбиери и Молинари многократно повдига въпроса: какво наистина присъства във видимото?
Аристотел предоставя различна смислова рамка, според която формата не е отделен свят, съществуващ зад материята, а организиращ принцип, чрез който материята става разбираема като конкретното нещо, което е. Никой от двамата не изоставя физическия обект, а го използва като средство за предаването на абстрактна идея. Метафизично значение на всеки обект обаче извира от материалното му присъствие. Не е нужно физическият обект да изчезне: неговата особеност е условието за неговата значимост.
Аристотеловата перспектива помага да се обясни защо би било подвеждащо да се описва този вид поезия като обикновен „абстракционизъм“. Конкретният обект не се изхвърля, а по-скоро се засилва, поставя се в нова среда, „остранностява“ се. Той се превръща в мястото, на което бива поставен някой по-значим въпрос.
В хронологично отношение неоплатоническата традиция, по-специално Плотин, ни дава друга полезна отправна точка. Плотин разбира сетивния свят като съучастващ в по-дълбоко единство, без да е просто тъждествен с него. Сетивната множественост сочи към ред, който надхвърля отделните неща, без задължително да претендира за пряко влияние. Важното е, че философският проблем е аналогичен: как множествеността може да разкрие единство, без да престане да бъде множественост? Както при Барбиери, така и при Молинари пейзажът е съставен от отделни „неща“, но поемата установява отношения между тях, така че елементите да придобият значение от цялото.
И все пак най-силното философско разграничение между двамата поети се очертава, по отношение на времето. Още свети Августин премества времето от външния свят в структурата на съзнанието. Миналото вече не съществува като физически обект, но все пак остава настояще чрез паметта; бъдещето все още не съществува, но е настояще чрез очакването в ума, с почти чувствено възприятие; самото настояще е толкова мимолетно, че не може да бъде схванато, без да бъде унищожено. Следователно времето става неразделно от дейността на съзнанието.
Тази рамка хвърля нова светлина върху творчеството на Барбиери. Неговите пейзажи многократно се свързват със спомените за преживяното. Съвременните коментари за творчеството му описват поезията му като вид лирична биография, в която пейзажът остава неразделен от спомена за преживяното. Физическият свят при Барбиери притежава времева двойственост. Това, което се вижда сега, е също и това, което е било виждано някога. Настоящият обект съдържа следата от предишно възприятие и често – от предишно присъствие.
Това означава, че Барбиери не пише просто за паметта. Той изследва трансформацията на възприятието чрез паметта, както в индивида, така и в обекта. Запомненият аржентински пейзаж не е снимка, съхранена непокътната в съзнанието. Паметта променя статуса на обекта. Реката се превръща в река на детството; географското място се превръща във вътрешно обиталище; физическият обект се превръща в носител на продължителност.
Често по-ранните преживявания остават активни в настоящето съзнание и поезията на Барбиери може да бъде прочетена именно през това напрежение. Миналото му не е реконструирано като хронология. Отделни образи изплуват от неразличима времева дълбочина. Детството не функционира просто като исторически период, който е приключил. То продължава да обитава настоящото възприятие за света. Следователно запомненият пейзаж не е нито изцяло минал, нито изцяло настоящ, а времеви хибрид.
Това изяснява и философското значение на отсъствието в поезията на Барбиери. Отсъствието не е просто противоположност на присъствието. Нещо може да изчезне физически и въпреки това да стане по-интензивно присъстващо чрез спомена. Изчезналият обект придобива друг начин на съществуване. Поезията не го възстановява до физическо присъствие, а създава форма, в която отсъствието му става осезаемо.
Молинари подхожда към този проблем от друга посока, в която отново сетивното има водеща роля. Ако Барбиери е фундаментално загрижен за продължителността или изтичащото време, Молинари е по-загрижен за широтата на разположението. Неговият характерен свят е съставен от равнината, реката, небето, хоризонтът, голямото географско разстояние. Аржентинският пейзаж е по-скоро обширен, необятен, отколкото уютен, интимен, и неговата обширност многократно поставя човешкия субект пред нещо, надхвърлящо индивидуалния опит.
Критическата литература за Молинари потвърждава важността на тази връзка между природата и нейните времеви измерения. Изследването на Хектор Данте Чинкота е изрично посветено на „времето и природата“ в поезията на Молинари, докато по-късната критика описва равнината като метафизична география, в която физическата празнота на пейзажа се превръща в екзистенциално и онтологично условие за продължителност. Съвременен разказ за Молинари по подобен начин описва неговия пейзаж, като осветен от метафизична светлина и паралелно вместващ в себе си история и време.
Но философският фон тук е по-малко августиновски, отколкото хайдегериански. Хайдегеровият анализ на Битието-в-света отхвърля идеята, че съзнанието е просто изолиран субект, гледащ външен обект. Човешкото съществуване вече е ситуирано в един свят и следователно пространството не е просто геометрично продължение. То е живо пространство, пространството, в което съществуването се намира, действа, среща нещата, помни, предвижда и се изправя пред собствената си крайност.
Пейзажът на Молинари може да бъде разгледан чрез тази концепция за захвърленост в света. Равнината не е неутрална географска повърхност. Тя установява мащаба, в който човешкото същество преживява себе си. Огромното хоризонтално разширение на пейзажа кара индивида да осъзнае ограничеността си. Хоризонтът става философски значим, защото е едновременно видим и недостижим в своята цялост. Той маркира границата на възприятието, като същевременно отваря възприятието към това, което се намира отвъд него.
Именно тук нараства и значимостта на вертикалната устременост на Молинари. Пейзажът не остава просто хоризонтален. Небето, височината, разстоянието, светлината, облаците и движението между земята и небето създават вертикално измерение, в което крайният свят сякаш се отваря към друг ред. Резултатът не е непременно религиозна трансцендентност в доктринален смисъл; по-скоро е преживяването, че светът надхвърля мащаба на индивида. Поезията на Молинари многократно се движи от индивидуалното битие към самото условие за съществуване. Физическият обект добива свои очертания, но стихотворението позволява неговото присъствие да се превърне в повод за онтологично размишление.
Въпросът как един краен човешки субект, обвързан с бягащата непосредственост на настоящето, може да срещне или преживее това, което надхвърля времевата краткост, е свързан с радикалната преходност на земното съществуване. Чрез различни лирически модалности всеки от двамата поети демонстрира как поетичният език преобразява непосредственото време в среща с темпоралния излишък, паметта и космическата пространственост.
Можем отново да използваме онтологията на изкуството на Мартин Хайдегер, която постулира, че истинската поезия не просто отразява сетивната реалност, а извършва акт на разкриване, изваждайки Битието от скритостта на ежедневното съществуване. В допълнение към това, концепцията за продължителност на Анри Бергсон показва, че човешкото съзнание преживява времето не като поредица от изолирани, измерими моменти, а като непрекъснат поток, където минали спомняния и бъдещи очаквания се преплитат.
В лирическите стихове на Молинари и Барбиери, човекът се превръща в мястото, където тези времеви измерения се пресичат, извайвайки крехкото смъртно съзнание като съсъд за безкрайното.
Молинари изгражда онтология, вкоренена в разстоянието, отсъствието и необятната пространствена шир на аржентинската пампа. Там човекът открива времеви излишък, като разпознава собствената си несъщественост, когато се сблъсква с необятността на природата – преживяване, което напомня за теорията за възвишеното на Имануел Кант. В Кантовото възвишено човешкият ум се сблъсква с такова величие в природата, което завладява непосредственото сетивно възприятие, принуждавайки субекта да долови лежащото отвъд непосредственото настояще.
В ранния том на Молинари „Рибата и ябълката“, особено в Стихотворение I, говорещият изразява желание тъмният лавров венец да гледа любимия отвисоко и прикован, отбелязвайки как едно бездейно перо се рее сред пустия въздух, където човекът е поканен да пее за скръб. В Стихотворение XI от същата колекция Молинари описва фонтани сред изгубените предели под ленивото небе и пластове хладка вода, където самотата на реките и затвореното море изплитат облаци от отсъстващи материи.
Тук непосредственото настояще е изобразено като мимолетно и непълно по своята същност. В своята прочута колекция „Гостът и меланхолията“, в рамките на „Одата на въздуха и бурите“, Молинари се обръща директно към времевата тежест, питайки къде са се скитали годините, изгубени в смъртта, и дългите часове – докато наблюдава ръцете си, докато студеният зимен юлски вятър вършее из южните поля. В това стихотворение вятърът действа като безлична, висшестояща същност, невидим гост, който свързва индивидуалната самота с траен космически необят.
За Молинари паметта не е просто пасивно припомняне на отминали събития, а активен, творчески акт на реконструкция, който възвръща присъствието от отсъствието. Тази динамика е в съответствие с херменевтиката на времето на Пол Рикьор, при която наративната и поетичната памет синтезират хетерогенни темпорални фрагменти в едно съгласувано смислено цяло.
В по-късния си сборник „Купата“, в Стихотворение I, Молинари пише, че когато се разделя и сънува в себе си със сърцето си в суха и далечна нощ, където съмнението избира и отхвърля непознатите си образи – той се връща йератично и тихо към нередуцируемите поетични думи. Именно чрез тези нередуцируеми поетични думи говорителят се издига над преходността, за да докосне една увиснала в простора, неугасима светлина.
Дори в късната си творба „Вятърът на луната“, „Стихотворение I“ представя самотния говорещ върху клона на вятъра, с листа, които го носят и повдигат, напомняйки, че макар паметта да е вцепеняваща студенина, той се чувства чист, а лицето му остава изоставено, но непоколебимо. Чрез това съзерцателно откъсване Молинари показва, че крайният субект среща безкрайното не като се вкопчва в настоящето, а като предава личността си на трайните стихии като вятъра, морето и земята.
В контраст със спокойната, съзерцателна дистанция на Молинари, Барбиери подхожда към времевата крайност чрез интензивен, екзистенциален и телесно-центричен елегичен лиризъм. Отговорът на Барбиери на въпроса за времевата преходност резонира с размислите на Теодор Адорно върху лирическата поезия, според които лирическият глас постига истинска универсалност не чрез бягство от историческото страдание, а чрез артикулиране на индивидуалната мъка с безкомпромисна дълбочина.
В сборника си „Нечетно число“, в поемата „Безбройната гора“ Барбиери установява митичния си произход, пишейки, че в началото е било едва доловимото откриване на нещата, движението на вятъра и чудесата на смъртта. Барбиери разполага темата между тиктакането на стари часовници и необятните, безразлични движения на природата.
В своята известна „Елегия за Накарид Мери Глинор“ , използваща за модел библейската „Песен на песните“, Барбиери отбелязва, че днешният ден ще бъде за мнозина още един ден, пропилян в неясна суматоха, без слава или бързане, но той го запазва непокътнат от стария печат, възпроизвеждащ дълбоката долина на горчивината. За Барбиери простосмъртният човек се среща с това, което надхвърля настоящето, като се потапя в емоционалната дълбочина на любовта и загубата, превръщайки временната скръб в траен храм.
Изследването на Барбиери върху темпоралния излишък се основава до голяма степен на флуидни метафори, по-специално течащата река и прага на вечерта, които въплъщават идеята на Анри Бергсон за протяжността като неделим поток. В стихотворението си „Вечерта“, Барбиери описва субект, който стиска с пръсти чаша вода, съдържаща се в нейната форма, докато заобикалящият го свят на жаждата го притиска все по-навътре, заявявайки, че на човека е нужен само един жест, за да притежава точното количество вечност. В този поразителен образ вечността се разкрива не като темпорална продължителност, простираща се безкрайно в бъдещето, а като дълбочина, концентрирана в един-единствен, напълно осъзнат екзистенциален момент.
По подобен начин, в стихотворението „Тази тишина“, Барбиери предлага на слушателя да чуе същите думи на дъжда и същата вечност, падаща от плач, спомняйки си дете сред дивата природа, кула в сянка и незабравимата река. За Барбиери реката може да изпълнява както ролята на безмилостно течение, което отнася младостта и физическия живот, така и ролята на свещения канал, през който паметта тече към сливане с вселената. В съответствие с идеята на Хайдегер за Битието-към-смъртта, Барбиери показва, че като автентично се изправя срещу преходността, вместо да я бяга от нея, човекът превръща личностното разпадане в символична трайност.
Чрез точния изказ и музикалната си фраза Молинари и Барбиери доказват, че макар човешкият живот да е ограничен до мимолетното настояще, лиричното слово притежава силата да разкрие пред простосмъртният присъствието на вечността.
Когато сравняваме тези двама аржентински майстори на стиха, става очевидно, че техните поетични проекти предлагат допълващи се отговори на въпроса как човешката ограниченост може да докосне времевия излишък. Молинари постига трансцендентност чрез пространствено разширение, аскетично уединение и формално пречистване на паметта, позволявайки на отделния субект да се разтвори във вечния пейзаж на пампата и космическия юг.
Барбиери го постига чрез елегична страст, екзистенциална борба и сакрализация на човешкото страдание, превръщайки преходното тяло в резонансен мит, разпадащ се в безкрая. И двамата поети въплъщават древната мъдрост на Пиндар, който заявява, че човекът е сън на сянка, но и двамата показват, че поетичното творчество дарява на тази сянка проблясък на сияние.
Мерло-Понти прави още едно важно допълнение. Той отхвърля противопоставянето на чисто субективното съзнание и чисто обективния свят. Възприятието е въплътено. Ние не притежаваме на първо място абстрактно съзнание, с което след това да гледаме навън към обектите; ние сме телесно разположени в свят, който вече е придобил свой смисъл чрез възприятието. Следователно видимото не е съвкупност от неутрални данни.
Това е особено ценно по отношение и на двамата поети. Тяхната поезия не е нито реалистично описание, нито абстрактна спекулация. Тя заема прага между тях. Техните образи са сетивни, преди да бъдат концептуални. Светлината, цветът, разстоянието, движението, растителността, въздухът, водата и телесната ориентация създават условията, от които израства смисълът. Единият поет съществува в мащабите на времето, другият – на пространството.
Това разграничение може да се разгледа и чрез философията на Касирер за символичните форми. Символът не просто замества едно нещо с друго. Той посредничи между сетивния опит и концептуалното значение. Физическият образ се превръща във форма, чрез която съзнанието организира реалността.
Именно затова би било погрешно да се каже, че при поета реката просто „означава“ времето или небето просто „означава“ трансцендентността. Обектът запазва физическата си идентичност, като същевременно се превръща в носител на друго „ниво на значимост“ и значението се произвежда чрез връзката между възприятието и съзнанието.
Същият принцип може да бъде разширен отново и чрез философията на метафората на Пол Рикьор, защото тя не просто украсява вече установено значение, а създава нов начин на виждане, като обединява обикновено далечни семантични полета, и метафоричният образ позволява реалността и взаимоотношенията в нея да бъдат преначертани. Реката става темпорална, без да престава да бъде вода; хоризонтът става екзистенциален, без да престава да бъде географски.
Ето защо връзката между чувството и поетичната философия се оказва централна. Чувството и ориентацията стават епистемологични. Самотата, носталгията, удивлението, меланхолията, както и обкръжението и взаимодействието са начини за намиране на личната реалност; съзнанието открива себе си чрез природата; пейзажът дава възможност въпросът да бъде осмислен; личността добива общочовешки измерения.
За Барбиери това, което се губи, е и това, което прави настоящето разбираемо. Философията на паметта на Валтер Бенямин ни предлага идеята, че миналото не просто стои зад настоящето като завършена последователност. Някои образи от миналото могат внезапно да станат четливи от настоящето. Следователно паметта не е хронологично възпроизвеждане, а „събитие на разпознаване“.
Отношението на Молинари към времето е различно от това на Барбиери, същевременно има връзка с него. Пространственото преживяване непрекъснато става темпорално и пейзажът сякаш съществува отвъд индивида. Хоризонтът е по-стар от наблюдателя; реката продължава отвъд един-единствен живот; небето съдържа времева продължителност, която надхвърля личната памет. Следователно пространството се превръща в средство за преживяване на времето.
Централните въпроси, поставени и от двамата поети, са изграждат по-скоро структурно, отколкото драматично. Видимото се изправя срещу невидимото; настоящето съдържа натиска на миналото; конкретното подсказва универсалното; сетивният обект надхвърля материалната си идентичност; присъствието е преследвано от непълнота; индивидът се сблъсква с външни пространства; крайното време поражда интуицията за вечност. Видимият свят не е противоположността на невидимото; той е мястото, където невидимото за момент може да бъде възприето.
Липсата на драматичен конфликт е философски необходима. Ако фундаменталното противоречие е между крайното съществуване и това, което го надхвърля, не може да има конвенционално разрешение. Стихотворението не може да възстанови миналото, да премахне отсъствието, да върне пълнотата, да направи хоризонта постижим, да осъществи вечността. То може само временно да запази условията на търсенето.
При Барбиери доминиращото преживяване е, че светът става смислен, защото е преминал през времето. Пейзажът не просто се вижда; той се помни, а паметта му придава онтологична дълбочина, недостъпна за непосредственото възприятие. Следователно неговата поезия трансформира географията във времетраене. Пейзажът се превръща в запис на съществуване, но запис, който е жив в настоящето.
При Молинари доминиращото преживяване е, че светът става смислен, защото надхвърля и превъзхожда индивида. Пейзажът се разширява, докато географското пространство се превърне в метафизично пространство. Равнината, реката, небето и хоризонтът изправят човешкото същество пред ред, чиято величина не може да бъде постигната или разбрана. Следователно неговата поезия превръща географията в онтология.
И все пак двете посоки в крайна сметка се сливат във време-пространството. И при двамата автори звучи отказът да бъде отделяно възприятието или усещането от мисълта. Барбиери имплицитно пита как миналото може да продължи да съществува след физическото си изчезване. Молинари пита как ограниченото човешко същество може да обитава свят, чиито измерения го надхвърлят. Първият въпрос поражда метафизиката на паметта; вторият поражда метафизиката на пространството, като два начина на трансцендентност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар