понеделник, 12 януари 2009 г.

Спускане


Хубаво е, когато събитията се движат край теб...
Като река с бързеи, въртопи, водопади и спокойни места.
Или като заледена улица, по която се пързаляш.
Нещо те повежда, нещо те дърпа, като куче, което на игра е захапало крачола на панталона ти.
Нещо на български, нещо на испански и много лунни лъчи. Мислите ми са разбъркани, а тялото ми мечтае за дълъг сън. Ще видим. Засега му предлагам повече музика.

Живот чрез думите. Живот чрез израза на себе си, на срещата със света. Иска ми се да пиша, да успея да размишлявам – и мислите да са свързани, интересни и достатъчно дълбоки. Усещам се, че разказвам истории и... толкова.
Онези свободни, малко разпадащи се размисли са ми чужди. Те са една лична истина, която не мога да дам, а само мълчаливо да разкрия. Само чувствам нейното споделяне. В мен има една магнитна сърцевина, която привлича явленията като карфици, а после се понася през тях като риба във вода.
Странно, че ще го кажа, но – твърде много свобода.

2 коментара:

Рос каза...

И аз се чудя дали това, което се появява на монитора, вследвие на ударите ми по клавиатурата, не е прекалено биографично, историческо и битово. Радвам се повече на размислите, до които може да ме доведе един замръзнал храст, отколкото на самия храст. А другите неизменно виждат нещата под различен ъгъл от нас самите. Не те ли боцкат карфиците :)?

Niky каза...

хей, рос :) боцкат, да... сега си мисля: край нас се случват разни неща и можем да открием красотата в тях. приемаме ги в нас и - някак забравяме да ги върнем, да ги дадем отново, навън... :)