Вчера плувах и карах колело. А денят беше изпълнен с толкова много вълнения. Опитах се да напиша обърканите си мисли... Ако не бях уморен, никога нямаше да успея да заспя.Видях се с Адаша, Павел и Слава. Бях ужасно развълнуван и на сутринта мислите ми бяха все така объркани. И другите срещи на улицата... Чувстваш как те улавя огнен вихър, но не спираш, а бързаш още повече.
Говорехме за примирението, разума и чувствата. Аз моя разум го бях изгубил и вероятно това е причината да изгубя спора. Не ми стана мъчно, а просто следвах вярата си и тя се оказа по-слаба от разума. Макар и попречупена обаче, тя винаги се изправя. Дали с разума е така? Дали, когато го изгубиш, той може да те намери и да се върне при теб? Дали не се уморява да бъде въжето, което те свързва с реалността? Изглежда съм си запазил малко от него.
От значение бяха прекрасното бяло вино и щастието, което ме заливаше.
Дали наистина хората обичат нещастието си... за да имат с какво да се преборят, за да разбират какво е радост? (Това са думи на Адаша. Той после ме поправи и каза, че "някои хора обичат да са нещастни заради самото нещастие" и "нещастието ни помага да оценим щастието си, прави го по-дълбоко". Не искам той да спира.)
Защо вярвам във всички други стихии, но не и в разума? Разумът ми изглежда твърде променлив, преходен, непостоянен, егоцентричен. Причината е, че го приемам като противоположен на вдъхновението и радостта, опиянението и забравата.
А в щастието трябва да има и разум, поне частица разум, за да премахне пречките между човека, другите хора и света. Вероятно. Иначе води до пристрастяване, до живот, където мечтите (и бъдещето) заемат твърде много място. Хората имат предимно своето настояще, но и аз имам слабостта да отлагам.
Страхът е лош съветник. Също като примирението. (Дали голямото щастие е по-истинско от малкото?)
Няма коментари:
Публикуване на коментар