Няколко дни, още от миналата седмица, нещо в мен е тревожно сиво, като вечерна мъгла. Може би от сряда миналата седмица, без да се е случило нищо определено. Трябва да избягвам да пиша, защото излизат едни... пречупени... Дори от собствените си коментари е добре да се отдалеча – твърде много отрицание.
В главата ми напират мисли, мечти и стремежи от миналото. И дори им се радвам. И този път пазят светлика си, но не ми носят толкова сила. Вчера си дойдоха скъпи приятели, но предпочетох да ги видя само замалко.
Какво ли правя? Единственото, което успява да ми даде посока, да преобърне дрехите ми от сиви на пъстри, е пилеенето по улиците. И онези хора, които се присетиха за мен и на които подарявам всичкото щастие, проблясващо в мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар