четвъртък, 20 март 2008 г.

Звезди и сняг


Снощи тичах дълго. Имаше сняг и кал. Носех бял анцуг, беше студено и се сливах напълно с парка.

Тичах и очаквах нещо да се случи. На следващия ден беше пролетта.

Задъхах се, после се затичах още по-бързо. Не исках да спирам.

Спомних си, че това, което спира и задържа всеки, е най-често в него.

Спомних си, че когато вали, трябва да вали като из ведро. Както в песента на Elvis: When It Rains, It Really Pours.

Спомних си, че така трябва да бяга човек, до последен дъх. Не само да бяга от местата и мислите си, а да се стреми към тях. Нужно е да повярваш, да мечтаеш и да не се замисляш.

Някъде там отвъд облаците живееха хора като звезди. Те имаха безметежно щастие, но гласовете им бяха тихи. Нямаше нужда да ги издигат.

Един приятел ме помоли да му разкажа приказка за звездните хора. Сега ми е смешно - в тази приказка щеше наистина да има звездни хора. Но в сърцето й щеше да има някой по-малко звезден, като отронена от небето звезда. Тя щеше да пламти дори повече от другите, защото щеше неспокойно да търси.

3 коментара:

Лимонена целувка каза...

Трябва да избягаш от мислите си, но е много трудно. По-скоро стремейки се към тях, можеш да намериш спокойствието. Не знам дали съм разбрала правилно това, което си написал, но ми се стори някак близко до собствените ми мисли, които не мога да облека в думи.

Niky каза...

И на мен мисълта ми се къса понякога. Като твърде тънки копринени нишки. На думи е добре просто да бъдеш себе си и да не се поколебаеш в това. От време на време спокойно, по-често неспокойно - а може би така трябва? :)

rozitu каза...

Хм... Това което си написал ме подсети за една много хубава приказка на Оскар Уайлд, "Звездното дете"... Наистина е прекрасна, ако не си я чел, ти я препоръчвам много, а ако си, значи знаеш за какво говоря:)