вторник, 17 февруари 2009 г.

Again Paris, Texas


Paris, Texas заема особено място сред любимите ми филми. По-лесно ми е да пусна него, отколкото някой друг, да покажа него на онези мои близки, които не са го гледали.
Първият път, когато го гледах, бях настинал и имах температура. Беше преди един изпит. И всеки път, всяко гледане ми казва нещо ново, превръща се в ново откритие, говори нещо различно. Отново актьорите се сляха с реалността – всеки от тях имаше нещо необикновено, всеки миг беше необикновен. Те просто по някое време „превключват“ и спират да играят. Започват да бъдат себе си. А думите им – те говорят мъдри неща.
Неизменно, мислех си, това ще се случи. Очаквах с нетърпение нещо в мен също да се пречупи. Дойде сцената с „малкия разговор“ между Хари Дийн Стентън и Настася Кински. За момент ми се замъгли погледът, а после неудържимо се разкашлях Помислих си: „Какво става? Защо сега? Не искам да кашлям...“ И кашлях малко, после затаих дъх и замрях. Бях се разтреперил и вече не бях там. Като алкохолик, който е изпил няколко чаши водка. Настася Кински вече носеше черно, а не червено...
Музиката от филма продължаваше да ехти в мен и след това. Говорихме си с онези малко хора, които бяха дошли... На сутринта музиката още звучеше – но, когато се разминах с едно момче, което ми поиска пари, не му дадох, не знам защо, може би трябваше.

1 коментар:

therewereswallows каза...

гледах го тази вечер за пръв път...мерси :)