вторник, 7 октомври 2008 г.

Някак

Чудно... Лястовичке, за научаването. И аз не се научавам. Често си спомням думите на М. Булгаков от „Записки по маншетите“: „Не, не ми е ясно... От какво ще се живее?“.
Тези дни един човек ми липсва много, страшно много. Липсва ми все повече от ден на ден. Къде ще му излезе краят? Тичам и плувам, някак всичко стихва в мен. Вървя и слънцето ме заслепява отново – както всеки ден – и жумя срещу него.
Срещам възхитителни хора, които имат малко от походката на рис, които виждат как планините се приближаваг и могат да покачат цяла стара къща на крилете на гълъб. Пихме чай „Вълшебник“. Не свеждам глава, дори в късните часове. Но е някак странно, малко страшно, щастлива мечта и болезнено опиянение.

5 коментара:

Elena каза...

Доколкото имам опит и помня това-онова, липсата ми е позната, почти до лудост ме докара, някаква болезнена чувствителност и усещане да си на прага на сътворението на цялата Вселена и аха да си разбрал Всичко...но не си... Като се връщам назад тогава мисля, че много щеше да ми помогне ако се бях заземила, ако можех както сега се старая да се откъсвам от себе си и емоцията, да наблюдавам отсрани, а не нон стоп да плувам в нея...тогава може би щях да имам сили да се справя и кой знае, от това справяне можеше и да излезе нещо красиво...Вместо това се оставих да ме погълне и изяде безкрая на невъзможното и... сега давам "умни съвети" :), не за друго, а от безпокойство...
продължавай да пишеш, кратките ти изречения с картинка са много изразителни :)

Niky каза...

ех, лястовичке,
та сега нямам какво да кажа, всичко съм казал, ако намеря - непременно...
не знам много, но има една сила - и заради нея не мога да бъда друг...
не се оставяй, и ти знаеш

Elena каза...

имаш, имаш...:) опиши празнотата и нямането...

Niky каза...

така ще им дам твърде много живот,
а те и без това са силни... но дори да падна

Elena каза...

ммм...не мисля, че това ще им даде живот, изхвърли ги от себе си така...пък, както искаш, само не падай...задълго :)