четвъртък, 4 септември 2008 г.

От Пирин до Силистар


Искаше ми се да пиша за дъжда. Дъжд. Но го няма. По-нататък.
Пътешествията за това лято скоро ще стихнат. Ще се задържам по-дълго в града, няма да се губя така.
Беше вечер. Бързах. На пътя ми имаше изпитания, за които не искам да кажа. Напомниха ми колко много трябва да направя и колко малко време имам.
Пред погледа ми се извисяват скалите около връх Вихрен. Вятърът пронизва кожата ми със студени остриета, но все още съм по фланелка.
Преминах по „Кончето“ без да ме е страх и това много ме изненада. Бяхме със Стеф и тя (може би) също се изненада. Беше красива вечер в ефирна мъгла, а слънцето се спускаше леко зад хоризонта. Наоколо нямаше вода. Беше сухо и каменисто. Някъде долу на поляните имаше хора, чуваха се гласове.
Нощен стоп до Пловдив. През вятъра, този див, неудържим, планински вятър. В последната минута хванах влака, а утрото посрещнах в Созопол. Неуговорени срещи нямаше. Тръгнах на юг. Беше дълъг ден, целият край морето. От Ахтопол на юг продължих пеша. Заливи, тъмни скали, бушуващо море, вятър и люлееща се суха трева.
Устието на река. Вълните в морето са близо 2 м високи. Никога не съм виждал нещо такова. Стоях по бански и се колебаех дали да плувам. Останах. Не от страх и студ. Макар да бях като сламка. Не е от това, че нямаше на кого да разчитам да ме измъкне.
Къпах се и плувах на Силистар, тъй като там вълните бяха по-ниски.
Вятърът бушува цяла нощ. Палатката щеше да отлети на много пъти. Утрото ме свари на път – там местата бяха толкова красиви, дъбовите горички бяха така омайни, че си казах: „Тук ще дойда отново. Искам да го споделя“.
Тръгнах си и се прибрах, носейки със себе си малко тъга и опиянение. В мислите ми звучаха песни, а следващите дни донесоха чудеса.

Няма коментари: