Наниз от места

Ден първи

Спомням си груба ръка, която държи броеница с кехлибарени мъниста. Пораснах сякаш за един ден и видях, че същата тази ръка можеше да държи брадва или да помилва цвета на цъфнало дърво.
При първият ми опит да проходя тази ръка ме задържа да не падна. При последния – ме шляпна да забързам. Беше от неудовлетвореност и вълнение. Измина време от тогава, но силата и болката, които се бяха събрали в тази ръка се отпечатаха и върху мен.
Селото се казваше Савин и имаше българи, помаци, турци и цигани, бяха различни, но никой не злословеше зад гърба на другия.
Събираше ни опитът, годините, които бяхме прекарали заедно, и нашето място. Това бяха домовете ни, които се виждаха от родопските върхари като потъмнели медни монети на длан.
Песните в селото ни си приличаха, макар да бяха на различни езици, защото радостите и скърбите бяха най-обикновени.
Съселяните ни можеха да се обърнат и да видят началото на живота, а някъде пред тях беше краят му. Черпеха от него като от река с много притоци. Опитваха се да обходят всеки един от тях. Пътуваха до Турция, Гърция, Македония и Сърбия. На връщане носеха със себе си истории, с които да поучат старите, но ги подаряваха първо на младите. Нямаше голямо значение кой къде е роден и от къде идва. Разказаните мигове сякаш покълваха и се превръщаха в част от миналото ни. То придобиваше лице когато в селото дойдеше чужд човек. Тогава всички се надпреварваха да го посрещнат и да му окажат гостоприемство. Този всевластен стремеж да откриват и да превърнат откривателството в споделеност, близост и разбиране, нарекох общуване.
Стори ми се, че се подведох и бях запленен от книгите, а не от кипящия живот наоколо. Но тази илюзия се разсея, когато се появи страха от нея.
После дойде моментът да замина и дори нямаше нужда да го кажа на някого. Не беше от страх да не би да ми е трудно и мъчно, а по-скоро от прекалена решителност. Усетих как вятърът леко ме отведе в двора на къщата и се простих с дърветата. Прегърнах някои и после се загледах в падналата шума под тях. Имаше червени и жълти листа, които пъстрееха по зелената трева, и имаше борови иглички, които едва се различаваха. Всички те бяха многоцветни като хората край мен.


Ден втори

Пътят беше дълъг и неравен, но човек можеше да ходи по него както си поиска. Всяка криволица неочаквано напомняше буква.
Когато накрая се научих да пиша, попаднах в едно читалище. Показвах на по-малките как да пишат и четат, но както те, така и аз най-много обичах да си разказваме истории.
До читалището имаше малък параклис и когато една сутрин едно турче ме помоли да поставя китка с полски цветя на иконата на Богородица до вратата разбрах, че е вече време да тръгвам.
Мислех си как моята книга е по-малка и по-проста от тази, която Жан-Жак Русо нарича своя изповед и обещава да отнесе на ръце до Божия престол. Не писаното, а живото слово ме влечеше. Събирах притчи и пътуването ми се проточи. Стигнах чак до Харц, носейки със себе си само книгата на Хайнрих Хайне „Пътуване по Харц”, колкото да не изгубя времето от поглед и да си сверявам часовника.
С лекота сменях учителите си всеки ден ги поглеждах с нови очи, но те оживяваха само когато срещаха живия свят.
Стигнах до Берлин и това място ми се стори, че е събрало Изтока и Запада в едно, без да бъде кръстопът.
Знаех няколко езика, но не и немски. Заживях с още няколко чужденци в една стара изоставена сграда. Денем дълго обикалях по града и се заглеждах в сраженията на хората в него. Всеки беше понесъл съдбата си в ръце и не успяваше или не съумяваше да изрече нито дума за нея. По-късно разбрах, че тази небрежност е естествена.
Говорех все повече и търсех начин да изразя всяка своя мисъл. Споделях опита си и изминатия път. Думите ми напираха и понякога се опитваха да ме задушат. Тогава се стараех да замълчавам, но също така и дълго да не заспивам.
Имаше толкова много чужденци, че това название вече беше започнало да изгубва значението си, защото се опитвахме да не бъдем различни. В един по-празничен ден мечтаехме да тръгнем из училищата и да разказваме на децата там за своите родни места и за пътя, по който бяхме вървели и по който бяхме пристигнали. Представяхме си дори как излизаме и се разхождаме всички заедно из града, или отиваме на излет в неговите околности и вървим докато гласовете ни се уморят и се скрият в лъчите на залязващото слънце. Тогава щяхме да имаме достатъчно време да осъществим това свое желание - да общуваме с всеки и сърцата ни да следват една безкрайна броеница от места, през които бяхме минали или които нашето въображение беше сътворило.