петък, 21 март 2008 г.

Непрочетено време

Зачетох се в Стратиев.

История.

Великолепна просто.

Както ми говореше преди много години за него моят съученик и приятел Боби.

Денят изтляваше по клоните на дърветата. Слънцето трябваше да залезе към седем часа, но сигурно щеше да го стори по-рано, заради върлуващите по небето облаци. Цветовете бяха пролетни – като на цветовете на събуждащите се дървета.

Не бях забелязал, че по много от презимувалите дървета, все още имаше сухи листа. Слънцето обичаше да се заравя и в тях.

Излязох и се заскитах. По пътя видях плодови бонбони и взех две големи торби. Замалко се качих на трамвая. Почерпих няколко пътника и една възрастна жена ми помогна да прибера бонбоните. Ръцете ми бяха заети и когато тръгнах да слизам пред мен един дребен възрастен човек заговори едновременно свенливо и настоятелно: „Дайте път. Моля, дайте път...“ и ме ескортира до изхода.

Няма коментари: