четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Quotes, Hugo, Montis



Printing will kill architecture

The book of stone, so solid and so durable, was about to make way for the book of paper, more solid and still more durable. In this connection the archdeacon's vague formula had a second sense. It meant, "Printing will kill architecture"... The first monuments were simple masses of rock, "which the iron had not touched," as Moses says. Architecture began like all writing. It was first an alphabet. Men planted a stone upright, it was a letter, and each letter was a hieroglyph, and upon each hieroglyph rested a group of ideas, like the capital on the column... Later on, they made words; they placed stone upon stone, they coupled those syllables of granite, and attempted some combinations... The generating idea, the word, was not only at the foundation of all these edifices, but also in the form. The temple of Solomon, for example, was not alone the binding of the holy book; it was the holy book itself... And this is so true, that not only every religious symbol, but every human thought, has its page and its monument in that immense book.

V. Hugo, The Hunchback of Notre-Dame



Tell him not to fear to fear,
Tell him to fear with no fear.

Costas Montis

ЕДИН ИЗГУБЕН ПОРТРЕТ
















На Павлина

ПРОЛОГ

Началото беше февруарската среща,
онази, наречена „първа”,
и, съвсем по човешки,
прималява – а земята е твърда.

І
Оглеждаме се
над нас
за небето.
Не е откъс.
Не е кръпка.
Не е петно.

Неуморно
се стели
над нас.
В мен и в теб.
Недостъпно.
Ничие.

ІІ
Отначало е пусто.
Ненаселено.
Добавяме няколко облака.

Всяко време
ще стане
безмерно богато.

Вече можем
да не поглеждаме
назад.

ІІІ
Ежедневие.
Гръмко.
Дни.

А нашите стъпки са плахи.

Вън от дом,
вън от романтичната стряха,
от разнебитеното място,
където сме се подслонили.

Теглят ни.
Ставаме по-леки.
И те, и ние.
Улавя ни
всеки
порив.

ІV
Безгласни.
Гласът е останал назад –
забравен.
Говорът е без глас –
привикнали сме,
приведени сме
над други неща,
които още не са
важни.

V
Накъде?
Радостта ни е явна,
а сърцата ни търсят страха.


Синьо платно.
Некорабно
и неморско безветрие.
Започва да аленее
отсъствието.
Смрачава се,
макар и на него
да са свойствени
лъчите.
Погледът
стига платното.
Подарява му
мъдростта
на приятелското
съчувствие.

VІІ
Недокоснат
от думите
и от словото,
погледът събира
времето,
а то се губи в него.
Тленното
го измества
и то само понякога
заблестява
с повече сила
от деня.

VІІІ
Всяка роля изисква
нов костюм,
нова маска,
ново лице.
Разумът води, когато
косите се сплитат на венец
или с върбови клони.
Той поставя
прегради,
в които да овладее
страха от
единството.
Не може да постави
граница
на желанието и
на нежността.
Премълчаваме ги.

ІХ
Нещо тайно,
малко загадъчност,
правят очакването
по-парещо,
по-съкровено,
по-истинно.

Косият вятър,
който кара реките
да изглеждат
по-плитки,
ни учи
на още шеги.

Х
Дълбините на смисъла
са непознати за словото,
но не позволяват
и на сетивата
да се върнат
и да разкажат.

И паметта е
една,
и е нетрайна,
слаба,
човешка.

Погрешно изглежда
човек да се спре и
да гледа.

Като да спреш
за да почувстваш,
за да въздъхнеш,
за да съхраниш
само
една
своя представа.

ХІ
Смисъл,
докосване,
заличаване.

Дух,
намерил дух –
не ще потърси нищо повече.

Не е завършен
в себе си,
но има своята святост.

ХІІ
В лоното на града
или над камениста урва
просторът над нас
може еднакво
да липсва.
Намираш прегръдката му,
по-близка от острие,
по-тиха,
по-боляща.

ХІІІ
Думите са ценни,
дори свидни,
но неискрени –
когато ги измисляме,
изричаме,
чуваме.

Като извървяване.
Като извършване.

Подобно на капки,
отмерват
ставащото извън тях,
което е без начало
и без край,
докато обичта помни себе си.

ХІV
Това, което не докоснем,
остава силно
и чисто.

Без нашата
близост,
е все така многостранно.

Но недостигнато
от стойност
и трепет по него,

е все още изгубено.

ХV
Смисълът
не беше ясен.
Накуцваше,
ранèн.
Спеше на тясно
и не сънуваше.

Знанието му беше
извън самия него.
Щеше да бъде силен,
шумен,
смел.
И после пак –
уморен,
хладен,
мил.

ХVІ
Не говореше.
Не молеше.
Искаше.
Не очакваше.

Искаше да прескочи
всичко тъжно,
всяка раздяла
и обида.

Само да се докосне
до тях,
без никой
да види.

За да почувства
радостта,
докато думите са
сломени.

ХVІІ
Насила.
Можеше да удари.
Без да гледа.

Да нарани.
Да насили.
Без смисъл.

Заради силата си.
Да не забравя.
Да не оставя.

За да прогледне.

ХVІІІ
Небето
над бурята
беше ясно и светло.

Не можеш да минеш,
не можеш да сринеш
нейните прегради.

Не можеш да вървиш нататък –
твърде много би се отдалечил,
твърде много биха блестели очите ти.

Това е само една от
причините,
само едно от
понятията.

ХІХ
Сред посоките,
като тези на ветровете,
дори вързани,
понякога тръгваш назад
и се връщаш.

Някой все ще се засмее.

ХХ
Неизречените
желания
ни превръщат
в желания
на деца.

ХХІ
Призив
без съжаление.
Отминаващо и
неотминало.
Произвол и
прозаичност.
Обтегнатост
и движение.

Дух, който не е
преклонен
и черпи сила
от погледа
и заради него
продължава.

ХХІІ
Пътища,
които се кръстосват с пътища.
Тела,
които даряват живот.
Ръце,
които посяват семена.

Стихии,
които са
разпилени,
тукашни,
сегашни.


ЕПИЛОГ

Безсъние.
Вятър, който не чезне.

Ход.
Земя, обагрена от духа ни.

Дишане.
Докосване, което пощадява.

Сянка.
Глас, долетял насред странството.

Понякога нощем морето шуми над поляните –
морето в косите и в погледа...

юни 2011