Защо

Често хората задават въпроса: Защо?

I'm asking why
Nobody gives an answer
I'm just asking why...
Many years and stupid fights
Till we accept to see
How it was and it'll always be
Why it has to be like this
Why we don't realize
Why we're too blind
to see the one...

Enigma

Днес видях една снимка на П. и онемях. Може би заради поредната необичайна среща.
Цяла сутрин пред вратата минаваха скъпи за мен същества, а също и пред вратата на мислите ми. Все още не мога да разкажа за последните дни: твърде много чудеса. И тази радост, която се прекършва внезапно и рязко, и после пак е там.
Началото. Тръгнахме с Лора към Пловдив на стоп и чудесата заприиждаха на тълпи, на навалици. И усещане за прегръдки и вкус на тъмен шоколад.

Може би отново Enigma дават отговора:

Don't be afraid to be weak,
Don't be too proud to be strong,
Just look into your heart my friend...

Back

Случи се нещо хубаво, светло и радостно. Срещнах една позната с нейното детенце на 4 годинки. Здрависахме се с майката и с момиченцето, което изглеждаше леко смутено - но гледаше все в очите. А майката - и тя беше радостна, макар и да каза, че детенцето е нещо настинало.
После, на раздяла то ми се усмихна, махна ми и пак така – гледаше все в очите. А нейните бяха едни прями и тъмни. Напомняха, че си забравил нещо.

Стенка

Прочетох книгата, която бях започнал – без да мога да спра, до края на 500-та страница. „Дойдох свободата да ви дам“ - това е исторически роман за най-голямото въстание в Русия, предвождано от Степан Разин. Шукшин дълго го пише – повече от 6 години, и се надява да направи филм, и да играе Стенка.
Още от самото начало е ясно – това е исторически роман, а героят го посичат. Но въпреки това трепериш за живота му до края. И остава едно бушуващо като море чувство, но като по време на суша - защото го убиват накрая.

В движение (2)

...На предницата на колелото има лястовичка.Вчера карах. Летях и сега летя. Задминавах автобуси.
Малко нестабилно понякога, но като вятър.
Иначе бях на плуване.И често тичам.

В движение... (1)

Един приятел (Кико) ми подари колело...

Looking

I'm looking through you
Where did you go
I thought I knew you
What did I know
You don't look different
But you have changed
I'm looking through you
You're not the same

Your lips are moving
I cannot hear
You voice is soothing
But the words aren't clear
You don't sound different
I've learned the game
I'm looking through you
You're not the same

Why, tell me why
Did you not treat me right
Love has a nasty habit
Of disappearing overnight...

Спомних си за тази песен когато вървях днес към работа. The Beatles. Те ще да са казали нещо по въпроса.
Имаше различни приветливи хора по улиците, но повечето бяха омърлушени и сънени. На „Попа“ имаше поне 2 слънчеви двойки, с които ти се иска да отидеш някъде и да си купиш карамелизирани пуканки. После видях и 2-ма-3-ма души, които бяха спретнати и изтупани на външен вид. В тях имаше... как да го кажа... искрици от предишна волност и свободолюбие, но тлееха и хората се клатушкаха неуверено на високите или ниските си, но винаги скъпи обувки.
(Сега си спомням и един любим филм с Шон Пен, „Аз съм Сам“, в който купуваха обувки за дъщеричката му... Музиката отново беше на The Beatles.)

Следобед

Днес гладувах, но намерих забравени курабийки на бюрото си. Заприличаха ми на кораби, с които исках да отплавам.

Изкуства

С радост забелязвам, че културният живот в София наистина процъфтява - по есенному. Пред НДК ме заплени фотоизложба, каквато не съм виждал. "Светът, в който живеем". Спомних си за изложбите от миналата година - "Светът от високо" и "България от високо".
Случи се и още нещо, по-мое - наистина необичайно. Четях и пишех нещо и... после съм заспал. Книгата, която четях ("Дойдох свободата да ви дам" на В. Шукшин) толкова ме е завладяла, че дори сънувах героите. А не чета исторически романи и историята не ме влече. Не се беше случвало преди.

Събиране

Хм... "Поетики". Беше вълшебно да видя всички събрани там. Стиховете и музиката не ме привлякоха, но много любими същества бяха там - и затова пиша сега, въпреки че избягвам събота и неделя да пиша постове. Очаквам (със съвсем мъничко надежда) някой от всички да се обадят и да направим палачинки.

Едно непознато момиче ми направи подарък. В тъмната зала, без да мога да различа лица, успях да видя широка и открита усмивка. Помислих си: "Да не би да се познаваме?" и спрях. Опитах се да се наведа настрани и да видя лицето, казвайки:

- Сега тук в тъмното нищо не мога да видя... Може би се познаваме?

- А, не... Просто ви се усмихнах...

- О...

Занемях и усмивката, която не слизаше от лицето ми, стана още по-радостна. "Благодаря" щеше да е глупав отговор и несъзнателно отвърнах:

- Поздрав и от мен.

Предишната нощ: салса няколко часа. Много са се размътили мислите ми сега.

Наръчник на писателя

Съществуват много книги (главно на английски) на тема: как да станем писатели/как да пишем.
Истината е, че повечето от тези четива са наистина посредствени, защото рецепта няма. Напомнят ми „Изкуството да бъдеш бог“ (и тук ми става смешно, повече смешно, отколкото тъжно, а не бива; отговорът е: „Трудно е да бъдеш бог“, но на този отговор не му е тук мястото).
Въпреки това забелязах, че много уважавани и обичани от мен писатели споделят творческия си опит. Спомням си едно време, когато започвах да пиша, тези разсъждения имаха голямо значение за мен. Четях ги и много ме вдъхновяваха, и ми помагаха.
(Отново с ирония си спомням, че тогава, а и все така, „тънех“ във фантастиката. И то с голяма радост. Такива есета има на: Рей Бредбъри, Робърт Шекли, Робърт Хайнлайн, Айзък Азимов, Урсула ле Гуин, Аркадий и Борис Стругацки и др. Последните ми „затъвания“ са в неореализма и магическия реализъм. Чудно ми е, че изреждам „литературни течения“, защото нито една голяма творба не може да се побере в само едно от тях. Но все пак – така е по -подредено.)
Искаше ми се да споделя някои прости наблюдения. Към това (може би) ме подтикнаха разговорите ми със Сиси и Венко (а Венко рисува и никак не държи да стане писател).
Надявам се това да е последното, което да пиша на подобна тема.

Важно е вдъхновението, пламъчето и разгарянето на идеята. Човек не бива да спира да търси и да мисли.
Убедителността (вярата в думите и идеите) е много важна, за да може едно произведение да „заживее“.
Човек сяда и пише без да се страхува и след това споделя „делото“ си. В повечето случаи го брани от критиката, но не бива да е глух за нея.
Важна е дисциплината и решителността – да започнеш и да завършиш нещо. И да го прочетеш още веднъж. И да продължиш да вярваш в него. Така се научаваш да свържеш своя свят с пишещата си ръка и другите хора.
А човек прави всичко с ръцете си и тези идеи може би важат за много неща, които дават много на хората.
Сега си спомням – повечето хора пишат вечер и нощем, но какво значение има това?
А онези, които не успяват да пишат или пишат малко, стават добри редактори и преводачи. Спомням си например за Димитър Подвързачов.

Някъде

Иска ми се да събера едно-две хубави неща в една чанта, да взема някого и да се махна.

Музикалната кутия

Театър за анимация - Познан, Полша
Адаптация и режисура: Януш Рул-Кристиановски

Много се колебаех дали да напиша нещо. Невъзможно да се изрази с думи – няма да стане лошо, а просто различно.
Вчера отидох на едно куклено представление. С Венко го избрахме, без да обсъждаме много-много.
Беше толкова хубаво, че всеки миг беше радост, беше изпълнен с живот. После написах у дома няколко страници за него, за да не го забравя (а не открих нищо в интернет и все повече прилича на сън). Едва ли някога ще го гледам отново, защото трупата беше от Познан (Полша), накъдето няма да ходя скоро. Мислех си да сканирам ръкописа, но се отказах.
Салонът на кукления театър беше почти празен (добре, че поне Венко и Миша дойдоха; тя имаше хубав пуловер, малко мъжки, малко детски, и хубав шал), а представлението се оказа на полски. Аз разбирах някои неща (особено песничките), заради чешкия си.
Актьорите бяха приветливи и никак не преиграваха. Костюмите бяха добре изработени – в стила от началото на ХХ век.
Имаше много „нива“ на действие:
публика, разказвач, актьори, кукли, снимки/светлини, параван с книжни кукли/актьори, които се сливаха така естествено и пълнокръвно.
Музиката беше внимателно избрана, танците и жестовете... И през цялото време – джаз.
Колко сухо звучат думите тук – а така живо звучаха там, на този чудноват език.
Куклите бяха от куфари и чанти и в тях имаше още кукли и кукленски костюми. Всяка подробност, жест и интонация бяха изпълнени със смисъл – а самата пиеса говореше с усмивка за сериозни неща като споровете в едно семейство и самотата на детето със своя велосипед.

Самата история беше най-обикновена, но разказът за нея беше изпълнен с вдъхновение. Родителите работеха. Родителите се разделяха. Детето иска те да са заедно.
Фантазира си. Снимки, прожектор. Появява се кукла като фея на прозорчето на паравана.
Среща мъж и жена, които се държат като телефони. Кукли в кутии, а главите им се въртят. Среща двойка момче и момиче, които са две музикални кутии – от бар и с балерина. И двете са изоставени, но музиката ги събира и детето остава с тях.
Ако някога отидете в Познан, поспрете и се отбийте.
Така ми се връща вярата в театъра, не че по-малко обичам невъздържаното „Приказно хоро“ в НАТФИЗ.

Вкус

Спомних си един прочут въпрос:
"Кое е победа и кое загуба?"
Често се случва дребните гроздови зърна да са много по-сочни и сладки от едрите. Или дребните горски ягоди.

Dance

Интересно... Театър и... някаква задъханост и носталгия... Откъде ли се взе?

'Dance', they said
'Life is only for a moment
The light is brief -
don’t waste it.
The taste is sweet -
so taste it.'
So I said: 'I understand...
I'm dancing as fast as I can...'.

Cat

И тъй като така и не се научих да спирам, качвам още нещо любимо...

Cat Stevens - The Wind

I listen to the wind
to the wind of my soul
Where I'll end up well I think,
only God really knows
I've sat upon the setting sun
But never, never never never
I never wanted water once
No, never, never, never

I listen to my words but
they fall far below
I let my music take me where
my heart wants to go
I swam upon the devil's lake
But never, never never never
I'll never make the same mistake
No, never, never, never

Дъжд

Ето, че дъждът дойде. Толкова много ми се искаше да пиша за него, да запея песните му, да го чувствам по лицето си, да се отмие прахат от улиците и от минувачите. И вече три дни съм мокър. Не мога да изсъхна. Хмм.
Иска ми се да кача толкова много филмчета и музика.

Singin' in the rain



Butch Cassidy & Sundance Kid



И ми се иска да поздравя толкова много хора. Повече, отколкото мога да повярвам.

По пътя

Щурците

Рок-концертът отшумя.
Залата е вече празна.
Гасне всяка светлина.
Никой тук не е останал.
И пианото звучи -
странно... И така самотно,
сякаш в него се таи -
болка от далечен спомен...
Рок-концертът отшумя.
Залата е вече празна.
Колко много тишина.
И една хотелска стая.
Утре ме очакват пак -
нови срещи и лица...
Сцената на някой град...
И отново... Тишина...
Рок-концертът отшумя.
Залата е вече празна.
И във тази тишина,
само моето пиано
тихо разговаря с мен,
сякаш иска да ми каже:
Тръгвай... Времето тече -
тука всичко си оставил.
И днес. Сега, когато дадох всичко
на тез, които мразя и обичам -
вървя напред... По пътя си...
И знам, че още дишам.



Поздрав.

Актьори

Първоначалната идея беше да се опитам да направя класация на най-добрите мъжки филмови роли. Прочетох различни версии и усетих колко субективно може да бъде това. Много наистина. Още повече за женските роли.
Имаше класации и на най-добрите актьори. Повечето от тях са изключителни. Някои от тях са ми наистина любими. Тук имат значение филмите, в които играят, режисурата, възможността да разгърнат възможностите си.
Някои изненадващи идеи ми хрумнаха и във връзка с работите на Алан Паркър и Оливър Стоун, които като цяло ценя.
Подсказаха ми (Павел) за тънката граница между актьорска игра и индивидуалност, реалност и въображение (Марти). Кога актьорът е себе си и кога играе? Дали въздействието върху зрителя е най-важно или убедителността?
Склонен съм да посоча изумителни актьори, които са успели да попаднат на роля и филм, а не звезди, които впечатляват във всеки свой филм.
Противно на очакванията ще посоча Антъни Хопкинс за ролята му в „Никсън“ (режисьор е Оливър Стоун). Ще посоча Антъни Куин за ролята му в „Зорба“ и Доналд Съдърленд в „Клут“. Ще помисля и ще добавя още имена.

Котка

На улицата имаше котка. Приближавах се към нея. На няколко метра от нея видях, че тя застина, готова да избяга. Все още не беше решила дали има опасност. Забавих крачка и се опитах да мина леко и небрежно покрай нея. Не избяга.

Случка на пазара

„...мъжете там хилави войни бяха
жените – отвъргнати, неми сирени.“
Дебелянов

Отрицание. На себе си дори. Има нещо патетично. Вчера, на пазара, видях една продавачка. Тя продаваше само една чаша с дренки, поставена на обърнат кашон. Имаше връзки повехнал копър. Когато някой посегнеше към копъра, тя казваше: „Не е пресен, не е днешен... Няма да ви лъжа сега.“ И просто стоеше там. Немотна такава, угрижена.

Спомням си за един близък, който просеше и свиреше на кавал, понякога пееше и понякога рецитираше стихове.

И още от Дебелянов:

„Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.“

И Казандзакис така казваше: „спокоен съм, защото съм безнадежден“.

С-я

София се съживява през септември и радостта... и тъгата са по-споделени.

А вчера беше чудо. В парка. Много усмихнати момчета и момичета - и всичките танцуват народни танци. Сякаш се родих.
На открито. Гори, поляни и... толкова, толкова обичам улиците. Чувствам се уличен, заедно с Bruce Springsteen и The Streets of Philadelphia.

Пресичане

В някои тъжни истории има спокойствие. Днес прочетох разказа на Джани Родари за смъртта на баща му:
- Той излезе в една лятна буря за да спаси едно малко коте в локвите от другата страна на улицата. Беше мокър и после не успя да се стопли.

Лютичета и свобода

Тук е вихър. Такива неща се струпаха на главата и на сърцето, неизразимо е. Стовари ми се. Неразбираемо, неразбираемо. И лошото, и доброто.
Беше ми дадено едно... особено знание... по особен начин. От определена гледна точка прилича на "трябва да се промениш", а от друга звучи като "ограничаваш хората".
***
А колко е леко да споделиш. Колко е безгрижно да се усмихнеш!
Споровете, като че и те са част от общуването.
Не само усещанията.
***
Позицията ми... понякога прилича на върбово дърво - наведена, преклонена, повалена почти.
Думите да си гледат работата.
Мълчанието също може да говори.
***
Намерих един отговор и после още един.
Първият: "Хората стъпват по различен начин."
Игра?
Вторият (преди време, от един мъдър човек, от един баща): "Свободата човек я носи в себе си."
***
А лютичетата - те често ми напомнят за красотата, за споделеността, всеотдайността, всичко, което те пробужда сутрин и те слага да спиш вечер. И не ти дава покой, защото... в него живее частица истина.

The Boxer by Simon & Garfunkel

Подсети ме, Сис, за първата песен, която съм чул като малък. Благодаря.

I am just a poor boy and my story's seldom told
I've squandered my resistance for a pocketful of mumbles, such are promises
All lies and jest, still the man hears what he wants to hear
And disregards the rest, hmm

When I left my home and my family, I was no more than a boy
In the company of strangers
In the quiet of the railway station, runnin' scared
Laying low, seeking out the poorer quarters, where the ragged people go
Looking for the places only they would know

Li la li...

Asking only workmans' wages, I come lookin' for a job, but I get no offers
Just a come-on from the whores on 7th avenue
I do declare, there were times when I was so lonesome
I took some comfort there

Now the years are rolling by me, they are rockin' even me
I am older than I once was, and younger than Ill be, thats not unusual
No it isn't strange, after changes upon changes, we are more or less the same
After changes we are more or less the same

Li la li...

And I'm laying out my winter clothes, wishing I was gone, goin' home
Where the New York city winters aren't bleedin' me, leadin' me to go home

In the clearing stands a boxer, and a fighter by his trade
And he carries the reminders of every glove that laid him down or cut him
til he cried out in his anger and his shame
I am leaving, I am leaving, but the fighter still remains
Yes he still remains

Li la li...

Бои и парчета

Денят е изтъкан от срещи. Човек взима частица от всяка от тях и оставя частица.
(Скицата отново е на Леонардо.)

Разноликост

С няколко приятели се уговорихме да се върнем към хартиените писма.
Заминавания – Бостън, Ню Йорк, Сан Франциско, Париж (но не Тексас).
Усещам как съм разказал в блога всички думи, които имам за него, как съм споделил всичко, което може да бъде електронно в момента. Нужни са повече живи истории, повече личности и усещания и по-малко мисли. Може би написани с различни почерци?
Още когато бях малък си бях казал, че е много важно да не бъдеш скучен, еднообразен, монотонен, досаден, повтарящ се.
Всеки миг може да бъде различен – като извор. Отново ще си спомня за моя приятел Бредбъри и как простичко казва, че всичко започва с това да се събудиш, да се ослушаш, да се огледаш, да помиришеш въздуха. Всяко сетиво си има свои сънища, на свой език. А сетивата са съвсем малка частица от нас, от близкия ни свят – като капка в река. Дори когато си се загледал в безкрайното звездно небе и мечтаеш.
Последните дни се заглеждах много около себе си, а вечер разлиствах албум с картините на Леонардо, заради което слагам една като „пощенска картичка“. Много ме завладяват тези картини, особено с вечерната тишина на гората край къщата.

От Пирин до Силистар

Искаше ми се да пиша за дъжда. Дъжд. Но го няма. По-нататък.
Пътешествията за това лято скоро ще стихнат. Ще се задържам по-дълго в града, няма да се губя така.
Беше вечер. Бързах. На пътя ми имаше изпитания, за които не искам да кажа. Напомниха ми колко много трябва да направя и колко малко време имам.
Пред погледа ми се извисяват скалите около връх Вихрен. Вятърът пронизва кожата ми със студени остриета, но все още съм по фланелка.
Преминах по „Кончето“ без да ме е страх и това много ме изненада. Бяхме със Стеф и тя (може би) също се изненада. Беше красива вечер в ефирна мъгла, а слънцето се спускаше леко зад хоризонта. Наоколо нямаше вода. Беше сухо и каменисто. Някъде долу на поляните имаше хора, чуваха се гласове.
Нощен стоп до Пловдив. През вятъра, този див, неудържим, планински вятър. В последната минута хванах влака, а утрото посрещнах в Созопол. Неуговорени срещи нямаше. Тръгнах на юг. Беше дълъг ден, целият край морето. От Ахтопол на юг продължих пеша. Заливи, тъмни скали, бушуващо море, вятър и люлееща се суха трева.
Устието на река. Вълните в морето са близо 2 м високи. Никога не съм виждал нещо такова. Стоях по бански и се колебаех дали да плувам. Останах. Не от страх и студ. Макар да бях като сламка. Не е от това, че нямаше на кого да разчитам да ме измъкне.
Къпах се и плувах на Силистар, тъй като там вълните бяха по-ниски.
Вятърът бушува цяла нощ. Палатката щеше да отлети на много пъти. Утрото ме свари на път – там местата бяха толкова красиви, дъбовите горички бяха така омайни, че си казах: „Тук ще дойда отново. Искам да го споделя“.
Тръгнах си и се прибрах, носейки със себе си малко тъга и опиянение. В мислите ми звучаха песни, а следващите дни донесоха чудеса.