Музикалната кутия

Театър за анимация - Познан, Полша
Адаптация и режисура: Януш Рул-Кристиановски

Много се колебаех дали да напиша нещо. Невъзможно да се изрази с думи – няма да стане лошо, а просто различно.
Вчера отидох на едно куклено представление. С Венко го избрахме, без да обсъждаме много-много.
Беше толкова хубаво, че всеки миг беше радост, беше изпълнен с живот. После написах у дома няколко страници за него, за да не го забравя (а не открих нищо в интернет и все повече прилича на сън). Едва ли някога ще го гледам отново, защото трупата беше от Познан (Полша), накъдето няма да ходя скоро. Мислех си да сканирам ръкописа, но се отказах.
Салонът на кукления театър беше почти празен (добре, че поне Венко и Миша дойдоха; тя имаше хубав пуловер, малко мъжки, малко детски, и хубав шал), а представлението се оказа на полски. Аз разбирах някои неща (особено песничките), заради чешкия си.
Актьорите бяха приветливи и никак не преиграваха. Костюмите бяха добре изработени – в стила от началото на ХХ век.
Имаше много „нива“ на действие:
публика, разказвач, актьори, кукли, снимки/светлини, параван с книжни кукли/актьори, които се сливаха така естествено и пълнокръвно.
Музиката беше внимателно избрана, танците и жестовете... И през цялото време – джаз.
Колко сухо звучат думите тук – а така живо звучаха там, на този чудноват език.
Куклите бяха от куфари и чанти и в тях имаше още кукли и кукленски костюми. Всяка подробност, жест и интонация бяха изпълнени със смисъл – а самата пиеса говореше с усмивка за сериозни неща като споровете в едно семейство и самотата на детето със своя велосипед.

Самата история беше най-обикновена, но разказът за нея беше изпълнен с вдъхновение. Родителите работеха. Родителите се разделяха. Детето иска те да са заедно.
Фантазира си. Снимки, прожектор. Появява се кукла като фея на прозорчето на паравана.
Среща мъж и жена, които се държат като телефони. Кукли в кутии, а главите им се въртят. Среща двойка момче и момиче, които са две музикални кутии – от бар и с балерина. И двете са изоставени, но музиката ги събира и детето остава с тях.
Ако някога отидете в Познан, поспрете и се отбийте.
Така ми се връща вярата в театъра, не че по-малко обичам невъздържаното „Приказно хоро“ в НАТФИЗ.