Дафне (2017). Филмът е стара история, но напомня, че може би нова история няма. Човешките търсения, за които любовта не дава отговор.
Може би единственият ключ е милостта. Филмът не е комедия, но вероятно е обявен така, за да привлича зрители?
Мисля, че няма нужда да говоря за музиката, камерата, диалога и актьорската игра (особено Емили Бийчъм), които са безупречни. И един незабравим шотландски послевкус.
Във филма обаче има отчетлива стипчивост. Дали не е онзи войнствен сарказъм, който по принципите на отрицанието, поражда надежда?
Една натрапчива сила на присъствието, едно натрапчиво завихряне на повествованието.
