Ето една сравнително ясна естетическа концепция за научната фантастика. В нея жанрът не е самостоятелна цел, а средство за философско изследване на човека. Общото между Бредбъри, Стърджън, Саймък, Уиндъм, Уелс, Бестър и Игън е, че всички използват фантастичното като начин да поставят въпроси за човешката природа, морала, паметта, свободата и съдбата на цивилизацията. При тях техническите идеи са важни само доколкото осветяват антропологически проблем. Това предполага разбиране за научната фантастика като разновидност на сериозната литература, а не като литература на техническите прогнози.
В този канон отсъства интересът към космическата опера, военната фантастика и приключенското развлекателно четиво. Липсват автори като Е. Е. Смит, Джери Пурнел, Дейвид Уебър или голяма част от традицията, поставяща в центъра техниката и конфликта. За сметка на това присъстват писатели, които разглеждат бъдещето като нравствен експеримент. Това показва предпочитание към литературата на идеите, но идеи, които никога не се откъсват от човешката съдба.
Особено показателно е съчетанието на Бредбъри и Игън. На пръв поглед те стоят на противоположни полюси. Бредбъри изгражда поетична, символична и носталгична проза, докато Игън е сред новаторите в твърдата фантастика, които изковават нов технологичен жаргон и въвеждат нови космогонични теории. Общото между тях обаче е стремежът към пределните въпроси. И двамата използват фантастиката като философски инструмент, макар и с различни художествени средства. Това подсказва, че художествената форма е важна, но не определяща; по-важно е произведението да предлага сериозен интелектуален хоризонт.
Присъствието на Стърджън и Саймък разкрива още една характерна особеност. И двамата защитават хуманистичната традиция в американската фантастика. Техните герои рядко побеждават чрез сила. Те успяват да се намесят в житейския път на своите съратници чрез разбиране, състрадание или нравствен избор. Това предполага предпочитание към литература, която вижда човека като морално същество, а не просто като носител на интелект или воля.
Бестър и Лайбър въвеждат още едно измерение. При тях фантастичното е по-динамично, психологически по-напрегнато и формално по-смело. Тяхното присъствие показва зачитане на литературното умение и на експеримента, но без отказ от сюжет и послание, тоест заключителната идея е сравнително ясна. Става въпрос не за интерес към авангарда сам по себе си, а към новаторството, когато то служи на съдържанието.
Толкин, макар да принадлежи към фентъзито, има важно място в тази система. Той предполага разбиране за фантастичното като носител на митологическа истина. Светът не е просто декор за приключения, а морален космос със собствен вътрешен ред. Същото, макар по различен начин, откриваме при Уелс и Уиндъм. И тримата приемат, че художественият свят трябва да бъде вътрешно последователен и нравствено значим.
Останалите предпочитани автори потвърждават тази картина. Чехов, Шукшин и Рулфо изграждат литературната традиция на обикновения човек. Марк Твен и О. Хенри съчетават хумора с чувствителност по отношение на етичните въпроси. Цвайг и Милош поставят в центъра духовната съдба на личността. Общото между тях е недоверието към абстрактните идеи, откъснати от конкретния човешки живот.
Става въпрос за класически вкус. Новото се приема, когато е продължение на традицията, а не отрицание на нея. Предпочита се ясната композиция пред формалната демонстрация, психологическата достоверност пред ефектната интрига и моралната сложност пред идеологическата декларация. Фантастиката не се оценява по оригиналността на измислените технологии, а по способността ѝ да разкрие нещо трайно за човека.
Описаният канон поставя високи изисквания към жанра. Научната фантастика трябва едновременно да има философска задълбоченост, художествена убедителност и човешка достоверност. Най-ценни тук се оказват произведенията, в които научната идея, нравственият проблем и литературната форма образуват органично цяло.
