Недалеч от
града, досами едно блато, стоеше вързаната девойка. Реката мълчеше под жежкия
въздух. Дърветата не помръдваха. Чуваше се само учестеното моминско дихание.
– Ще дойде ли?
– прошепна тя.
– Никой, никой
не идва още – отвърна вятърът. – Бягай…
Тогава откъм
блатото се разнесе тътен и змеят се надигна като черна вълна и излезе на пътя.
– Какъв е моят
дар днес? – изръмжа той.
– Аз съм –
каза девойката, макар гласът ѝ да трепереше.
– Страхът ти е
сладък – змеят беше доволен. – Твоят род ме храни добре.
В този миг се
чу тропотът на кон. От праха изникна рицар с бляскави доспехи и копие.
– Спри! –
извика той.
– Още един
герой ли? – присви очи змеят. После неочаквано и за самия себе си попита: – Как
ти викат?
– Георги.
– И какво
искаш, Георги?
– Да сложа
край на глада ти.
– Гладът ми е
световният закон – разсмя се змеят. – И вашият страх го е написал.
Девойката се
обърна към рицаря:
– Бягай! –
прошепна тя. – Той не е човек, а звяр.
– Звярът има
свое рождение – отвърна Георги. – И своя гибел.
Девойката се
обърна към рицаря повторно:
– Бягай. Никой
не може да го победи.
– Всеки може –
каза Георги тихо. – Но първо трябва да повярва, че не е сам.
– Сам си –
изсъска змеят. – Винаги сте сами. Затова ме храните.
– Ами ако
хората спрат да се страхуват, ще изчезнеш ли? – попита го рицарят.
– Не – отвърна
змеят. – Ще огладнея още повече.
– А ако
огладнееш прекалено много?
– Тогава ще
стана по-страшен.
– Или ще се
превърнеш в нещо друго – каза Георги.
Змеят се
разсмя:
– Ти не искаш
да ме убиеш. Искаш да ме промениш, така ли? – присмя се чудовището.
– Искам да
сложа край на това, което правиш.
– Хората са
тези, които го правят – отвърна змеят. – Аз съм само отражение.
Девойката
извика:
– Георги, не
го слушай! Убий го!
– А ти,
девойко, какво искаш? – попита Георги, без да откъсва поглед от змея.
– Искам да
живея – прошепна тя.
– Тогава
застани до мен.
Тя се
поколеба, после измъкна ръцете си от примката, с която бе вързана, и пристъпи
плахо до седлото.
Змеят изрева:
– Не смей да
се отвързваш!
– Светът и
неговите чада са родени свободни.
– Удари го! –
извика девойката.
Георги вдигна
копието.
– Хайде, какво
чакаш? – изсъска змеят.
– Не съм
сигурен какво трябва да победя.
Мълчание. Само
реката се размърда в отговор.
– Ако ме убиеш
– каза змеят по-тихо, – ще дойде друг. – Ако не ме убиеш, ще продължа да
вземам.
Без дори да
поглежда върха на копието, ръката на Георги замахна.
Змеят изкрещя
така, че земята се разтресе, замята се и вдигна пушилка чак до небесата, преди да
се свлече безжизнен. Това не беше вик на болка, а на изненада.
Девойката
коленичи пред рицаря.
– Остани при
нас. Какво да правим, ако дойде друг змей?
– Не губете вяра.
