„Слоевете“ от Стенли Кюниц

Стенли Кюниц (1905-2006)

СЛОЕВЕТЕ

Вървях през множество животи,

а сред тях имаше и мои,

но вече сам не съм онзи,

предишния, макар и да имам

по някой друг принцип – боря се

и вървя неотклонно.

Когато се вглеждам назад –

а аз съм принуден да гледам,

преди да имам пак сила

да продължа – там зървам

камъни, които се вият

чак до хоризонта,

с тихи лагерни огньове

наблизо. И ангели в кръг

вият се, дебнат, размахват

тежките си криле.

О, създадох си племе

от своите истински страсти,

а сега са разпилени!

Как да смиря сърцето си

сред това пиршество

на толкова загуби?

В горчив и напиращ вятър

прахът на моите приятели,

изпаднали по пътя,

ме шиба през лицето.

Но се обръщам

и се обръщам – ликувам

за нещо, с готова воля

да отида, където желая.

По пътя ми всички камъни

до един са ценни.

В онази най-тъмна нощ,

когато бе скрита луната

и скитах през сринат свят,

гласът в ореолен облак

ме наставляваше:

„Живей през слоевете,

а не на повърхността“.

Не умея да отгатвам,

но в мен не остана съмнение,

че тази нова глава

от моята книга на промените

е вече написана.

И още не съм привършил

с промените.