Renaut de Bagé’s Le Bel Inconnu (The Fair Unknown)

The narrative begins at King Arthur’s court in Caerlion during a magnificent August feast. A handsome young man appears, requesting a boon: to be made a knight and granted the first quest that arrives. He reveals he does not know his own name or lineage, leading Arthur to dub him “The Fair Unknown”. Shortly after, a maiden named Helie and her dwarf, Tidogolain, arrive seeking a champion to rescue the Lady of Sinadon from a dire enchantment. Despite Helie’s vocal protests that the youth is too inexperienced for such a task, Arthur holds to his promise and assigns the Unknown to the quest.

The group sets out, and the hero’s prowess is immediately tested at the Perilous Ford. There, he encounters the cruel knight Blioblieris, whom he defeats in a fierce joust and sword fight. The Fair Unknown spares the knight on the condition that he surrenders himself to King Arthur’s court. Later, the party hears a scream in the forest and discovers two hideous giants; one is attempting to rape a noble maiden named Clarie, while the other roasts a stolen meal. The Unknown attacks, killing the first giant with his lance and the second in a desperate struggle. He rescues Clarie, sends her home, and shares the giants' provisions with his companions.

The journey continues as three of Blioblieris’s companions—Elin of Graie, the Lord of Saie, and William of Salebrant—attack the party to avenge their friend’s defeat. The Fair Unknown defeats all three in succession, killing Elin and forcing the others to swear fealty to Arthur. Next, they arrive at the castle of Becleus, where they encounter Margerie, a maiden mourning her slain lover. To avenge her, the hero participates in a traditional beauty contest involving a golden sparrowhawk. He defeats the castle’s lord, Giflet son of Do, asserting Margerie’s superior beauty and winning the bird for her.

The quest takes a magical turn when they reach the Golden Isle (l’Isle d’Or), a city of white marble and crystal palaces. To enter, the Unknown must defeat Malgier the Gray, the formidable guardian of the causeway who has already killed scores of knights. The hero slays Malgier and is welcomed by the city's ruler, the Maiden of the White Hands (Pucele as Blanches Mains), a powerful sorceress. She offers him her hand and her kingdom, and though he is deeply entranced by her, Helie reminds him of his prior vow to Sinadon. Realizing he must fulfill his duty, the Unknown secretly flees the island with his companions under the cover of night.

They finally reach the Waste City (Gaste Cité) of Sinadon, which lies in desolate ruins. Before entering the keep, the hero must joust with the seneschal Lampart. After unhorsing Lampart, he is welcomed as the city's long-awaited savior. The Unknown enters the enchanted palace alone, encountering a surreal atmosphere where invisible jongleurs perform music before the lights are suddenly extinguished. He is attacked by two sorcerer-knights, Evrain the Cruel and Mabon, who use their magical arts to assail him. After a brutal struggle, the hero kills Mabon, which breaks the enchantments and restores light to the hall.

The climax of the quest involves the Fier Baiser (The Fearsome Kiss). A monstrous serpent with glowing eyes and a flaming mouth emerges from a cupboard. Though terrified, the Unknown stands his ground and allows the serpent to kiss him on the mouth. Immediately after, a celestial voice reveals his true identity: he is Guinglain, the son of the celebrated knight Gawain and the fay Blancemal. The serpent is then transformed back into its human form: Blonde Esmeree, the Queen of Wales, who reveals that the sorcerers had cursed her into that shape.

Despite his promise to marry the Queen, Guinglain remains obsessively in love with the Maiden of the White Hands. He eventually deserts the Queen’s party and returns to the Golden Isle. Upon his arrival, the Maiden reveals she has known his destiny all along and orchestrated his quest to test his valor. She punishes his earlier desertion with magical illusions, such as making him believe he is crossing a collapsing footbridge over a roaring river, before finally accepting him as her lover. They share a period of bliss until King Arthur, determined to see his nephew properly wedded to the Queen, announces a grand tournament at the Castle of Maidens.

Guinglain is torn between his private love and his public duty as a knight. When he chooses to attend the tournament, the Maiden of the White Hands realizes she cannot keep him. She uses her magic to “evict” him; Guinglain wakes up alone in a forest with his armor and horse, his magical paradise having vanished. He participates in the tournament, where he distinguishes himself as the most capable knight of the gathering. The narrative concludes with Guinglain’s royal marriage to Blonde Esmeree and his coronation as the King of Wales in Snowdon. Renaut de Bagé ends with a meta-textual note, stating that if his own lady shows him a “fair appearance,” he might write a sequel to reunite Guinglain with the sorceress; otherwise, the hero remains bound to his social obligations.

José Ríos (1923 – 2004)

José Ríos, el poeta, nació el 22 de septiembre de 1923 en la provincia de Salta, en el noroeste de la Argentina, una región profundamente marcada por la tradición, el paisaje andino y la cultura popular. Desde muy joven estuvo inmerso en un ambiente donde la oralidad, la música y la poesía formaban parte de la vida cotidiana, lo cual influyó decisivamente en su sensibilidad artística.

Su formación escolar fue limitada: completó los estudios primarios y solo una parte del nivel secundario. Como muchos hombres de su generación y contexto social, tuvo que incorporarse tempranamente al trabajo para ganarse la vida. Durante esos años desempeñó diversos oficios, pero el que marcó su identidad durante un tiempo fue la carpintería, actividad que llegó a dominar con notable destreza.

Sin embargo, su vocación artística terminó imponiéndose. Con el tiempo, Ríos abandonó el trabajo manual de la madera para dedicarse por completo a la escritura y a la creación poética. Este paso no fue inmediato ni sencillo: implicó una transformación vital, desde el mundo del oficio hacia el universo de la palabra, pero también una continuidad simbólica, ya que su poesía mantuvo siempre un fuerte vínculo con la materia, la tierra y el trabajo humano.

José Ríos formó parte de una generación clave en la cultura argentina: la de los letristas del folklore que, a partir de la década de 1950, protagonizaron el llamado “boom del folklore”. Este movimiento revalorizó las expresiones regionales, especialmente las del noroeste argentino, y colocó a Salta en un lugar central dentro del cancionero popular del país.

En este contexto, Ríos desarrolló una intensa actividad como autor de letras de canciones, muchas de las cuales se integraron al repertorio clásico del folklore argentino. Colaboró con figuras fundamentales de la música, como Eduardo Falú, el “Cuchi” Leguizamón, César Isella y José Juan Botelli, entre otros. Sus composiciones –principalmente zambas, vidalas, milongas y serenatas – lograron gran difusión y reconocimiento, no solo por su musicalidad, sino por la profundidad poética de sus textos.

Entre sus canciones más conocidas se encuentran “Zamba del carpintero”, “La Felipe Varela” y “Doña María Ríos”, piezas en las que se combinan la memoria histórica, la identidad regional y una sensibilidad profundamente humana. En ellas aparece una constante de su obra: la unión entre el hombre y su entorno, la dignidad del trabajo y el arraigo a la tierra.

Paralelamente a su labor como letrista, José Ríos desarrolló una sólida producción poética. Publicó quince libros de poemas a lo largo de más de tres décadas, además de varias plaquetas. Su obra escrita abarca tanto lo lírico como lo narrativo en verso, y oscila entre la evocación del paisaje, la reflexión existencial, la memoria histórica y la celebración de las tradiciones populares.

Un rasgo distintivo de su poesía es su profunda vinculación con el territorio salteño, especialmente con lugares emblemáticos como Cafayate. Allí dejó incluso una huella material de su arte: los versos que reciben a los visitantes en un tonel a la entrada de la ciudad, convertidos hoy en un símbolo cultural de la región.

Su escritura se caracteriza por un lenguaje claro, directo y cargado de imágenes vinculadas a la naturaleza, la vida rural y las costumbres populares. Lejos de la experimentación formal vanguardista, Ríos optó por una poética arraigada en la tradición oral, lo que facilitó su integración con la música y su llegada a un público amplio.

A lo largo de su vida, mantuvo siempre una fuerte coherencia entre su obra y su identidad: fue un poeta del pueblo, en el sentido más pleno del término, alguien que supo transformar la experiencia cotidiana en expresión artística sin perder autenticidad.

José Ríos falleció el 5 de noviembre de 2004 en su ciudad natal, dejando una obra que continúa siendo parte esencial del folklore argentino y de la literatura regional.

José Ríos fue un hombre profundamente arraigado a su tierra y a su cultura, sencillo y coherente con su obra. Su personalidad se forjó en la vida cotidiana y en el trabajo, especialmente en la carpintería, oficio que le enseñó paciencia, precisión y una relación concreta con la materia. No buscó la vida pública ni el reconocimiento ostentoso, sino vivir conforme a sus valores y tradiciones.

Era observador, austero y sensible a lo humilde, y esa misma actitud se refleja en su escritura, sobria y cuidadosamente elaborada. Estaba profundamente ligado a Salta y a su folklore, respetando las costumbres y el mundo rural sin intentar modernizarlo artificialmente. Llevaba una vida familiar discreta, formó una familia y tuvo hijos, valorando la estabilidad, la responsabilidad y la vida doméstica.

Su carácter calmado y su melancolía serena se mezclaban con un amor por la tierra y las raíces culturales que definieron toda su obra.

1961 – Unos cuantos versos

1962 – Tiempo de Felipe Varela

1970 – Coplas de carnaval

1973 – Los días ausentes

1977 – Poemas silenciosos

1978 – Letras con música

1980 – Cafayate y otros temas

1982 – Por el camino de siempre

1984 – Enfoques

1985 – Habitantes de baldíos

1987 – Atardeceres

1988 – Cantología

1990 – El caracol dorado

1991 – Poemas vespertinos

1993 – De este lado del río

Срещата на Хосеп Пла и Мигел Делибес

Срещата на Мигел Делибес с Хосеп Пла е едно от най-значимите събития в личния и литературния живот на кастилския писател, представляващо едновременно сблъсък и сливане на двама от най-големите „писатели с територия“ в испаноезичната литература на XX век. Макар източниците да предоставят противоречиви дати за това събитие в описанията под снимките (споменават се както 1965 г., така и 1969 г.), интервютата на Делибес ясно очертават емоционалния и интелектуалния мащаб на това посещение. За Делибес Хосеп Пла не е просто колега, а „фабулозен писател и журналист“ и „изключителен персонаж“, когото той е желал да срещне в продължение на много години.

За да се разбере дълбочината на тази среща, трябва да се разгледа концепцията за „писател с територия“. Източниците правят паралел между Делибес, който е неразривно свързан с Кастилия, и Пла, който е символ на каталунския Ампурдан. Както Делибес се определя като „дърво, което расте там, където е посадено“, така и Пла е вкоренен в своята масия (традиционна каталунска фермерска къща) в Палафружел.

Делибес пристига в масията на Пла с огромни очаквания, натрупани от годините четене на неговите статии и книги на кастилски език. За него Пла е бил митична фигура, чиято човечност се оказва дори по-впечатляваща от литературната му слава. В свят, който Делибес описва като изпълнен с „празна слава“ и „мистификации“, срещата с човек като Пла се оказва „необичайно събитие“ поради неговата искреност и липса на поза.

Един от най-забележителните моменти от срещата, който Делибес си спомня с особена топлота, е самото начало на техния диалог. При влизането на Делибес Хосеп Пла го посреща с думите: „Делибес, да оставим литературата настрана“. Тази фраза моментално спечелва кастилския писател, който сам признава, че „му се повръща“ да говори за литература и предпочита теми като лова или природата.

Този отказ от „интелектуалниченето“ е в основата на тяхното мигновено приятелство. Те се почувствали като „двама стари приятели“ още от първия миг, откривайки душевно сродство, което трудно може да се анализира, но се усеща по общото в мирогледите им. Пла, със своята естественост, напълно отговарял на представата, която Делибес си е изградил за него, без дори да е виждал масията му преди това.

За Делибес масията на Хосеп Пла не е просто дом, а символ на съпротива. В очите на кастилеца Пла е „антитезата на консуматорското общество“. По това време Испания усилено се стреми към модернизация и технологичен прогрес, но Пла живее по начин, който Делибес дълбоко уважава – в хармония с природата и далеч от изкуствените нужди на цивилизацията.

Делибес прави интересен паралел между техните обиталища. Неговата собствена къща в Седано е описана като скромно убежище от седемдесет квадратни метра, което не прилича нито на имението на Села в Майорка, нито на масията на Пла, но споделя същия дух на „бягство към природата“. Срещата им в Ампурдан включва дълги разходки, по време на които Пла показва на своя гост всяка пътека и верве (пътечка), доказвайки, че познава територията си до последния камък.

Интересна подробност е, че близостта между двамата не е била само духовна, но и споделена в очите на репресивния апарат на Франко. В кореспонденция между Делибес и неговия издател Жозеп Вержес се споменава, че цензорът Деметрио Рамос е разглеждал Делибес като „подозрително лице“, поставяйки го в една категория с „какъвто и да е онзи Хосеп Пла“. Това показва, че и двамата автори са били възприемани от режима като интелектуалци, чиято автентичност и привързаност към регионалните корени са потенциално опасни.

Макар срещата им да е фокусирана върху „не-литературни“ теми, тя е дълбоко свързана с техните философски дирения. Делибес открива в Пла същия „адоктринален и неподправен от културата“ дух, който притежават неговите собствени герои. И двамата автори споделят скептицизъм към прогреса, който според Делибес „стопля стомаха, но смразява сърцето“.

Пла представлява за Делибес живият пример за това как един човек може да запази своята индивидуалност пред лицето на „масовата култура“ и телевизията, която Делибес нарича „опасна диктатура“. В масията на Пла кастилският писател намира потвърждение на своята теза, че истинското богатство е в познаването на природата, а не в притежаването на вещи.

Срещата оставя неизличима следа в паметта на Делибес. Той твърди, че никога няма да забрави разходката из Ампурдан в компанията на Пла. За него тя е била „потвърждаване“ на собствения му път като писател, който отказва да се превърне в „интелектуален фигурант“.

Връзката между двамата е толкова значима, че по-късно, през 2018 г., бива издадена отделна книга, озаглавена „Хосеп Пла и Мигел Делибес: писателят и неговата територия“, която анализира тяхното творчество и общата им мисия да спасят духа на своите региони от разрушителната модернизация.

В края на срещата Делибес вижда в Пла не само велик литератор, но и модел за подражание в етичен план. И двамата вярват в „солидарността между хората и съгласието на човека с природата“. Срещата им е доказателство, че истински оригиналните творци в литературата нямат нужда от сложни теории, за да се разберат – достатъчно им е да стъпят на здравата земя, да запалят по една цигара (ритуал, който Делибес обожава) и да споделят тишината на пейзажа. Картината, нарисувана от Делибес, остава един от най-ярките портрети на Хосеп Пла като символ на автентичността.