Извиквам в мислите си образи от вчерашния филм. „Моето слънце” (Hayat var, 2008). В началото историята нямаше определена посока, а сцените се редуваха без видима връзка помежду си. От един момент нататък повторението, наситеността на образи и изпълването с идеи съживиха филма. Красивите картини и музиката също бяха от значение.
Имаше много хубави сцени, сцени на обич, бунтовни и луди. Разходки по проливите… Накрая самотата беше пречупена от цветове, а тежките вълни на миналото се отдръпнаха. И дори плюшената играчка беше изритана във водата.
2 коментара:
мн добре звучи казано от теб =) дано филма е поне толкова поетичен.
______________V.
беше по-скоро суров...
Публикуване на коментар