Пъстро

Най-голямата самота е тогава, когато си с някого, а той не е с теб. Какво правиш когато ти липсва?
Опитваш се да си спомниш за останалия свят. И понякога, от някой прозорец или през стъклена врата, някой може да ти се усмихне и да ти махне, дори и без да те познава.

Оркестър

Фотографиите - или както е модерно сега да се казва „фотосите“, са на Елен ван Деелен.
Благодаря на Марина, която ми изпрати картинките и ме подсети, че холандците носят налъмчета.

Бардовете и рока

Мислех да отида на един коктейл. И нямаше какво да ме задържи. Единственото, което можеше да ме спре, беше „Гологан” – и беше там, появи се.
Независимо дали е заедно с групите „Гологан” (етно-рок), „Субдибула”, „Тутакси”, „Стенли”, „B Complex” (hard rock/alternative) или дори „Пешо & Алкохолиците” (alcoholic rock), Петър Чухов носи радост – ни повече, ни по-малко.
(на снимката, в дясно)

Извън страниците

Подредих стаята и мислите си (не задължително в този ред). Сутринта ми се присъниха земетресения, но все пак станах за да събудя баща ми. Исках да се изкъпя, но по жилетка се зачетох в една книга - „Играта на стъклени перли“ на Херман Хесе. Четох, четох.... и после я оставих. Не е за мен - „тромава“ е най-слабата дума, която бих могъл да употребя по неин адрес, въпреки че е хубаво написана, и я захвърлих. А трябва да напиша проект за сериозен материал.
Грабнах есетата на Казимеж Брандис „Писма до госпожа Z.“ и те бяха много по-увлекателни. В тях имаше лека ирония и силна правдивост. Езикът им беше завладяващ (вероятно защото преводът беше правен през 60-те), но ми се прииска нещо още по-грабващо. В ръцете ми попадна „Градът“ на Клифърд Саймък, където вместо хората, разумните жители на земята бяха кучетата, а техният живот беше по-естествен.
По пътя към работа минах през Попа и видях кофи с огромни наръчи червени и бели карамфили.
Kathy Mattea - A Safe Place To Dream In

Astillero

Спомням си една книга, която много ме впечатли, въпреки че не харесвам подобни модерни експерименти. Това беше „El astillero“ (1961) („Корабостроителницата“) на Хуан Карлос Онети. Особена книга, разбъркана, магнетична. Особено финалните страници.
Big Mama Thornton - I'm Feeling Alright

Бард

Още един бард грее там, много светъл - Пламен Сивов. Отново човек, който е силно вярващ - в каноничния смисъл на тази дума.

Again Paris, Texas

Paris, Texas заема особено място сред любимите ми филми. По-лесно ми е да пусна него, отколкото някой друг, да покажа него на онези мои близки, които не са го гледали.
Първият път, когато го гледах, бях настинал и имах температура. Беше преди един изпит. И всеки път, всяко гледане ми казва нещо ново, превръща се в ново откритие, говори нещо различно. Отново актьорите се сляха с реалността – всеки от тях имаше нещо необикновено, всеки миг беше необикновен. Те просто по някое време „превключват“ и спират да играят. Започват да бъдат себе си. А думите им – те говорят мъдри неща.
Неизменно, мислех си, това ще се случи. Очаквах с нетърпение нещо в мен също да се пречупи. Дойде сцената с „малкия разговор“ между Хари Дийн Стентън и Настася Кински. За момент ми се замъгли погледът, а после неудържимо се разкашлях Помислих си: „Какво става? Защо сега? Не искам да кашлям...“ И кашлях малко, после затаих дъх и замрях. Бях се разтреперил и вече не бях там. Като алкохолик, който е изпил няколко чаши водка. Настася Кински вече носеше черно, а не червено...
Музиката от филма продължаваше да ехти в мен и след това. Говорихме си с онези малко хора, които бяха дошли... На сутринта музиката още звучеше – но, когато се разминах с едно момче, което ми поиска пари, не му дадох, не знам защо, може би трябваше.

S

Дойде ред да напиша няколко думи и за един от важните добри духове на София. Това е един бард, който свири късно вечер в подлеза на „Плиска”. Светлокос, светлоок, деликатен. Винаги носи със себе си малко повече сила – за да има за другите, като малка торба с домашни кифлички.
Barry Manilow - One Voice

Meres

Какво се случи на празника на Св. Валентин? Концертът на Гологан и Балканджи бе пропуснат – не се получи, не ни пуснаха… Бяхме с Гаро и в думите ни надзъртаха спомени, музика, филми, жени… Имаше бира, некачествени късометражки, прекрасна компания и смях… Рози дойде, и Стеф… Потанцувахме.
Спомних си как чудодейно беше да намеря предишната вечер анонимен подарък на вратата си. И на следващата сутрин още един (за втория все още се опитвам да отгатна от кого е, но идеи има…). Среднощно си писахме с един близък човек, който не празнува, но обича много и сам е празник.
Ry Cooder – Southern Comfort

Чай с футуролог

В малко разбъркан ред днес бяхме във „Фабриката за чай” да слушаме китариста Румен Спасов и флейтиста Кристиян Симеонов. Поканата беше от Марина, а се постарах да поканя още много хора. На сутринта след Св. Валнетин никой не си вдигаше телефона, а аз закъснях и… намерих Сашо там и Марина с нейната малка Лора. Бардът свири класика, етно, Щурците („Футуролог”), The Beatles… Не честитих празника на много хора.
Беше прекрасно когато от публиката се чу тарамбука, маракаси, Лора засвири със звънчета и един човек излезе с устни хармоники.
„Последният милиционер
над Омир слънчево ридае...”
И нещо във въздуха…

Turn

И ти някак остаря, художнико.

Тарковски

След еди разговор за Тарковски най-накрая ще се осмеля да кажа две думи за него, не повече. Трудно се решавам да говоря за този толкова обичан режисьор, когото мнозина наричат „най-големия в киното“.

Творчеството му е събрано главно в 7 филма:
Иваново детство (1962)
Андрей Рубльов (1966)
Соларис (1972)
Огледало (1975)
Сталкер (1979)
Носталгия (1983)
Жертвоприношение (1986)

Всеки един от тези филми е необятен свят, който неизменно буди възхищение. Най-много ми допада „Андрей Рубльов“, най-малко ми допада „Соларис“, а „Носталгия“ е единственият, който все още не съм гледал.
„Жертвоприношение“ беше толкова разтърсващ и тежък, че не разбрах много от него, макар да го гледах 3 пъти.
Този пророчески поглед несъмнено, непоколебимо въздейства. Наситеността на идеи и поетичното богатство на тези филми е несравнимо.

„Мъже без работа“ (1972)

Това е филм на Иван Терзиев, заснет през 1972 г. Вчера беше 75-ата годишнина на режисьора и имаше прожекция в Одеон с малка публика, но много близки. Самият режисьор дойде да ни види и да си поговори с нас.
Беше възхитително. Нещо чисто, находчиво и българско. От тебеширените рисунки до млякото по устните, от усмивката до плесницата.
Филмът ми стана любим почти колкото „Да обичаш на инат“, а после си напомних за Шукшин и Моничели.

Across

Чудно, чудно леко и бързо тече времето. Тези дни не ми се иска да го спирам. Следвам извивките му. За един приятел казах „като неспокойна лодка в спокойни води“.
Малко неща притежаваме, още по-малко от тях са лични. Думите отлитат, изборите изгубват значение... Сега дори разстоянията ми се струват взаимни... Подариха ми разходка, картина, цветове и кактус.

Дори картина

Вечерта започна с песен. После - няколко ненамерени и несрещнати хора, няколко усмивки, истории, една картина, вино, чай и хубава книга, макар и на чужд език.

На късо

Въпреки всичко обещанията могат да се нарушават. Това е последната стъпка преди да правиш каквото си поискаш.
Eric Clapton - Running On Faith

Хайго

Вчера слушахме Хайгашот Агасян (Хайго) в Столична библиотека, защото отново всеки понеделник има събирания на поети с китари.
Това е най-хубавият глас с китара, който съм чувал на живо – а човекът, един такъв... светъл, благ и добър, много усмихнат и много летящ. Пее от сърце и ти дава от своята обич. И всички му отговарят. И той не спира нито със сериозните, нито с детските песни.

Казва едно стихче:

Дявол знае кога,
ей така, изведнъж,
днес си още момче,
утре вече си мъж.
Но какво от това,
че си мъж по лице -
ти си мъж по лице,
а момче по сърце!
(Н. Йорданов)

Праг

Прочетох едно писмо. Прочетох го няколко пъти. Не че имах време.
Как всичко се нарежда! Колко е чудно, малко объркано, но и просто!
Някои съмнения остават, а мечтите - неудържими. Онова, за което мечтаем - недостижимо.
Особено ако сърцето е праг, а през него прекрачват напред-назад, близки и далечни - нали е праг...