Подредих стаята и мислите си (не задължително в този ред). Сутринта ми се присъниха земетресения, но все пак станах за да събудя баща ми. Исках да се изкъпя, но по жилетка се зачетох в една книга - „Играта на стъклени перли“ на Херман Хесе. Четох, четох.... и после я оставих. Не е за мен - „тромава“ е най-слабата дума, която бих могъл да употребя по неин адрес, въпреки че е хубаво написана, и я захвърлих. А трябва да напиша проект за сериозен материал.
Грабнах есетата на Казимеж Брандис „Писма до госпожа Z.“ и те бяха много по-увлекателни. В тях имаше лека ирония и силна правдивост. Езикът им беше завладяващ (вероятно защото преводът беше правен през 60-те), но ми се прииска нещо още по-грабващо. В ръцете ми попадна „Градът“ на Клифърд Саймък, където вместо хората, разумните жители на земята бяха кучетата, а техният живот беше по-естествен.
По пътя към работа минах през Попа и видях кофи с огромни наръчи червени и бели карамфили.
Kathy Mattea - A Safe Place To Dream In
2 коментара:
Не обичам да бродя по книги, защото не обичам да ги оставям недочетени. А когато по средата книгата започне да тежи повече на съзнанието ми, отколкото в чантата, съм като попаднала в задръстване без възможност за обратен завой. Не харесах "Нов живот" на Орхан Памук, въпреки че научих красива нова дума от там - "утихомиря". Но за ден погълнах "Алегро (ма) нон тропо" на Карло Чипола. Та... препоръчвам :)
Позволявам си да не дочитам – толкова малко време има и така расте купчината с книги на масата до леглото ми. Понякога едно прелистване е достатъчно… Ще посегна към Карло (не Колоди) с радост :)
Публикуване на коментар