петък, 30 януари 2009 г.

Без думи


Вчера, очи, които няма да забравя. А може би днес, утре...

сряда, 28 януари 2009 г.

Мечки


Бях писал, че има бели мечки на Южния полюс. Не е така. Мечките си остават до Аржентина.
Моето беше наречено „научна мистификация“. На Антарктида няма бели мечки, там има само пингвини – така както няма пингвини на Северния полюс. Може би просто ми се е искало.

вторник, 27 януари 2009 г.

Bruch


Имам да пиша писма и ето – чух „Шотландската фантазия” на Макс Брух, изпълнена от Яша Хайфец (Jascha Heifetz) и Нов симфоничен оркестър на Лондон с диригент Малкълм Сарджент.

Act


Днес сякаш летя. Наспах се, сънувах, представях си образи и чудеса, почти чувах...
Съвременният език е съвсем разпадащ се. Нещо в човешките души съвсем се е разрушило, разпаднало се е на хиляди късове и гласове.
Четох и превеждах за една жена, която преобразява своите сутиени - зашива по тях пайети, за да могат гърдите й да напомнят дискотечни глобуси...

понеделник, 26 януари 2009 г.

Нилс


Разказвам, споделям. Е, намират се и слушатели. Успявам да изпълня много от желанията си. Понякога неусетно се обръщам назад и погледът ми се задържа по-дълго, отколкото искам.
Толкова съм станал лек, че битките ме отвяват – дори в слънчевите дни се намира вятър. Нещо по-силно, нещо, което е част от нас. Нещо, което остава и не си отива. Дори да е празнота – ако си отиде ще е по-празно.
Чудна, чудна година, драги ми Нилс. Думите са като едва забележими камъчета на пътя, но ги има. Виждат се дори от летящия Нилс Холгерсон и – спомних си неговата история.

сряда, 21 януари 2009 г.

Тон


Днес денят ми се роди с няколко истории, песни и стихче. Често изглежда, че отговори просто не са нужни.

понеделник, 19 януари 2009 г.

State


В Шон Пен и Робин Райт-Пен има нещо впечатляващо силно, красиво и непримиримо. Няма го онзи успокояващ полъх, който носи усмивката на Робърт де Ниро например.
Припомних си State of Grace (1990).

петък, 16 януари 2009 г.

Wharton


Припомних си една много добра писателка – Едит Уортън. Тя е родена в заможно американско семейство през 1862 г. и се занимава както с литература, така и с дизайн – и в двете сфери получава голямо признание.
Още на 16 години Едит Уортън публикува първите си стихове и – толкова изненадващо дълбоки и модерни ми прозвучаха някои от тях! Тя обаче е по-талантлива като прозаик. Разказите и романите й имат голям идеен обхват и напомнят мост между класицизма и модерността. В тях има идеи от окултните книги, елементи от готическата литература, разсъждения за обществото, философски пасажи и хумористични моменти.
По-късните й творби говорят за много проблеми, които са актуални сега - Twilight Sleep (1927) и The Children (1928) например.
Едит Уортън живее дълго в Париж, където пристига от Индокитай и още една писателка, която ми е направила силно впечатление - Маргьорит Дюрас.

***

All Saints

All so grave and shining see they come
From the blissful ranks of the forgiven,
Though so distant wheels the nearest crystal dome,
And the spheres are seven.

Are you in such haste to come to earth,
Shining ones, the Wonder on your brow,
To the low poor places of your birth,
And the day that must be darkness now?

Does the heart still crave the spot it yearned on
In the grey and mortal years,
The pure flame the smoky hearth it burned on,
The clear eye its tears?

Was there, in the narrow range of living,
After all the wider scope?
In the old old rapture of forgiving,
In the long long flight of hope?

Come you, from free sweep across the spaces,
To the irksome bounds of mortal law,
From the all-embracing Vision, to some face’s
Look that never saw?

Never we, imprisoned here, had sought you,
Lured you with the ancient bait of pain,
Down the silver current of the light-years brought you
To the beaten round again—

Is it you, perchance, who ache to strain us
Dumbly to the dim transfigured breast,
Or with tragic gesture would detain us
From the age-long search for rest?

Is the labour then more glorious than the laurel,
The learning than the conquered thought?
Is the meed of men the righteous quarrel,
Not the justice wrought?

Long ago we guessed it, faithful ghosts,
Proudly chose the present for our scene,
And sent out indomitable hosts
Day by day to widen our demesne.

Sit you by our hearth-stone, lone immortals,
Share again the bitter wine of life!
Well we know, beyond the peaceful portals
There is nothing better than our strife,

Nought more thrilling than the cry that calls us,
Spent and stumbling, to the conflict vain,
After each disaster that befalls us
Nerves us for a sterner strain.

And, when flood or foeman shakes the sleeper
In his moment’s lapse from pain,
Bids us fold our tents, and flee our kin, and deeper
Drive into the wilderness again.

сряда, 14 януари 2009 г.

Str


Понякога животът е толкова странен. Направо ти се завива свят...
А наоколо е музика.
Johnny Cash - Don't Think Twice It's Alright

понеделник, 12 януари 2009 г.

Спускане


Хубаво е, когато събитията се движат край теб...
Като река с бързеи, въртопи, водопади и спокойни места.
Или като заледена улица, по която се пързаляш.
Нещо те повежда, нещо те дърпа, като куче, което на игра е захапало крачола на панталона ти.
Нещо на български, нещо на испански и много лунни лъчи. Мислите ми са разбъркани, а тялото ми мечтае за дълъг сън. Ще видим. Засега му предлагам повече музика.

Живот чрез думите. Живот чрез израза на себе си, на срещата със света. Иска ми се да пиша, да успея да размишлявам – и мислите да са свързани, интересни и достатъчно дълбоки. Усещам се, че разказвам истории и... толкова.
Онези свободни, малко разпадащи се размисли са ми чужди. Те са една лична истина, която не мога да дам, а само мълчаливо да разкрия. Само чувствам нейното споделяне. В мен има една магнитна сърцевина, която привлича явленията като карфици, а после се понася през тях като риба във вода.
Странно, че ще го кажа, но – твърде много свобода.

събота, 10 януари 2009 г.

Cole


Случвало ми се е да погледна към някого и да открия радост и страх.
Спомних си за една песен.

Too Young
Nat King Cole

They try to tell us we're too young
Too young to really be in love
They say that love's a word
A word we've only heard
But can't begin to know the meaning of

And yet we're not too young to know
This love will last though years may go
And then some day they may recall
We were not too young at all

петък, 9 януари 2009 г.

Подвързачов


Има немалко светли личности в българската литература, към които след 1989 г. се гледа с „нови“ очи. Започна да се преиздава и препрочита Николай Райнов например, а разностранният му талант буди все повече възхищение (това ми напомня, че трябва да си препрочета „Богомилските легенди“).
Не съм попадал на негови спомени, но бележките на сина му Богомил Райнов са вълнуващи. Доколкото знам Николай Райнов не е говорил за себе си, но е писал творби от всички възможни литературни жанрове, рисувал е много и е преподавал. Александър Балабанов например по-често говори за себе си, а е бил и колоритен бохем (мемоарите му „И аз на тоя свят“ са увлекателно четиво).
А Димитър Подвързачов работи като преводач и редактор, и приживе има издадена само една книга. Той превежда неуморно руски писатели като Гогол и Лермонтов. Въпреки високата си култура Димитър Подвързачов се отнася пренебрежително и иронично към личното си творчество, но вероятно съзнава, че делото му е важно.
В очите на децата той е незабравим заради стихчетата за Крачун и Малчо. В очите на възрастните вероятно е образован и талантлив преводач. А аз знам, че в дома му често са гостували личности като Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Елин Пелин. Както и в други домове из София, там се е говорело на високи теми и той е успял да научи на много по-младите събеседници.
Вкъщи има една книга (том І от избраните творби на Димитър Подвързачов), за която прочетох: „знам с колко мъка и редакторско-издателски страхове се появиха през 1975 и 1981 г. двете томчета избрано“, а причината за това са антикомунистическите му възгледи.

сряда, 7 януари 2009 г.

R. O.


Събуждането със стихове не е лошо. То пробужда също мечтата ми да пиша повече, да имам време, хартия и моливи в някоя от тези вечери. Не че не може да се случи във всяка от тях, но тази радост е толкова специална.
Спомени за приятели, прехвърчащи мисли за срещи, истории със странни герои – историите и думите ми остават прости – истините са прости, но не мога да ги нарека правила, принципи, норми. Това би ги направило твърде достъпни.
Дали това означава да бъдеш повърхностен - да оставиш мимолетното да се изплъзне, да си отиде, да отлети? И най-красивият и изпълнен със страст миг, и най-спокойният и изпълнен с вдъхновение миг неизбежно се променят с времето.
Като пътешествие назад във времето четох нещо свое от преди две години. Станал съм пестелив на думи. Дано не съм пестелив на пътешествия.

вторник, 6 януари 2009 г.

Като втурване


Понякога човек пише за да избяга, а понякога – за да се справи с лошото в себе си, което натежава с времето.
ps Ако човек беше спокоен, може би нямаше да твори.

понеделник, 5 януари 2009 г.

Мелодии


Толкова много радост в първите дни. Без да си свикнал с това, без да си очаквал. Двете половини на хората – мъжката и женската – бяха забравили много от различията си, бяха се събрали в едно цяло отново. После отново се очерта реалността, появиха се границите. Първо се появиха няколко остриета. Изглеждаше, че човек може да мине покрай тях, без да се пореже. После – порязването нямаше значение, само пламъчето от него...
Оставих много зад гърба си, но и много ме изпревари. Въпреки това стъпките са леки, а посоката е незнайна. Понякога лутането настървява, а понякога уморява. Но е по-добро от спирането, връщането назад или преструването. Добре, че има кой да ми напомня – волно, неволно, гласно и безгласно.
Най-хубавите истории са с прости думи. Музика, страници от книги... Прочетох Tommy & Co на Джеръм К. Джеръм и слушах музика от Ню Орлеанс. Песните пазеха – своя и чуждия живот.

четвъртък, 1 януари 2009 г.

Хамет


Криминалният роман има огромно значение за световната литература. Той е сравнително млад, но поколението на нашите родители свързва появата му с творбите на Едгар По.
Значението на този жанр е, че много от съвременните, модерни книги, които претендират да бъдат „сериозни”, се „скриват” зад сравнително увлекателен криминален сюжет. Той е удобен още за модернистите и екзистенциалистите – сещам се за Хаймито фон Додерер например.

Има истински класици в този жанр. Основополагащи са работите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет. Първият е талантлив писател с оригинални сюжети и герои, и великолепно усещане за ирония – например „Големият сън”.
Бих искал да кажа няколко думи за втория писател, Дашиъл Хамет, който сякаш е по-малко известен и познат. Според мен неговите книги са изградени с много повече дълбочина, психологическите портрети са по-сложни, а „литературността” е много по-наситена – това са „Малтийският сокол”, „Кльощавият” и „Прокълната кръв”.
Самият Дашиъл Хамет има опит като частен детектив, което му оставя малко по-малко време да пише, за разлика от плодовити класици като Агата Кристи.