И това елегично чувство и разпилени, разпилени стихове. Четох твърде много и искам да отговоря на някого, който знае кой е.
Времето е в засада. Понякога ме заобикаля. Понякога ме гони.
Като хилядите непрочетени страници и неизживените дъждовни капки,
които са се разбили в стъклата на прозорците.
Толкова много от света може да бъде посочено и изброено,
да заживее нов живот.
Всеки поглед може да бъде превърнат в чудо.
Това изброяване на мигове може ли да разкаже история?
То е история, но дали може да я разкаже?
В последните дни има твърде много вълнения -
могат да разтреперят дори синкавия монитор на компютъра.
Природата и не-природата се срещат и се раждат противоречията.
Човек се изпъва като струна или като мост, но забравя,
че не е от сребро или злато, а от плът и кръв.
Изпъва гръб, а дъждът пише по него,
но дори и човек да обича дъжда - ръждата няма да го пощади.
Изписаните криволици не могат да бъдат докоснати дори с поглед,
те са студени и твърде лични, като останки от друг човек.
А отвъд тях?
Няма коментари:
Публикуване на коментар