Contact

Филмът, който гледах, Café de los Maestros, ме открадна от този свят и после ме върна. Прекрасен. Филм за тангото. Танцът…
Ако не беше музиката сигурно щях да съм съвсем друг. Обаче мислите, които влетяха в главата ми, бяха съвсем различни.
---
Начинът, по който живея. Начинът, по който общувам. Мисля и усещам, че онова, в което вярвам, само аз го вярвам. И какво ли друго мога да направя като съм го виждал? - Но може би вече е илюзия и романтично минало.
---
Съвсем прости неща като светло щастие и безкрайна обич.
---
Често чувам обвинения и някои са верни. Начинът, по който общувам… Не остава какво да кажа. Онези скъпи, близки, любими същества – стигнал съм до някъде и сякаш с много от тях няма накъде да продължа.
---
Онова правило, че „хората са достатъчни сами на себе си” заплашително виси пред мен.
---
А светът е един такъв – безкрайно хубав, и всеки миг -- все така не искам да се пазя.
---
Стъпките са все така леки, усмивките все така мили и има продължение.
Нещо ново, непознато, хаотично, по-силно.
---
Може би предизвикателствата? – Силни и големи, изтриващи колебания и спомени.
---
Единствената вяра – тази в доброто, дори невидимо.
---
И тази счупена луна. Както в книгата „Любавини”. И този ритъм (отвън), който е толкова труден за следване, за разлика от вътрешния.