Да се науча да приемам

Няколко дни, още от миналата седмица, нещо в мен е тревожно сиво, като вечерна мъгла. Може би от сряда миналата седмица, без да се е случило нищо определено. Трябва да избягвам да пиша, защото излизат едни... пречупени... Дори от собствените си коментари е добре да се отдалеча – твърде много отрицание.
В главата ми напират мисли, мечти и стремежи от миналото. И дори им се радвам. И този път пазят светлика си, но не ми носят толкова сила. Вчера си дойдоха скъпи приятели, но предпочетох да ги видя само замалко.
Какво ли правя? Единственото, което успява да ми даде посока, да преобърне дрехите ми от сиви на пъстри, е пилеенето по улиците. И онези хора, които се присетиха за мен и на които подарявам всичкото щастие, проблясващо в мен.

Ветрове

Последните дни прескочих пътешествията. Останах си вкъщи и се опитах да поспя повече – почти се получи. Мисля, че бях видял твърде много места и хора. Някои от срещите бяха неочаквани и хубави.
Човек не трябва да се примирява. Усещането е като при гларусите – спират да размахват криле, оставят се на въздушните течения, а отстрани изглеждат почти неподвижни.
За момент забравих за грузинските народни танци, които бяха прекрасни.
Отидох да подаря едно непознато бяло цвете.
Привличаха ме още повече листът хартия и моливът, но още не съм разказал за последните пътешествия.

Човек и роля 1

Гледах „Тъмният рицар“ (новия Батман). Влязох в полемика с много от феновете и реших да напиша нещо. Особено за онези, които са по-малки и са пропуснали първият Батман, истинският, този на фантазьора Тим Бъртън.

Там за ролята на Батман е избран Майкъл Кийтън. Феновете изпращат стотици протестни писма на Warner Brothers, убедени, че „комедийният“ (тогава) актьор е неподходящ (налага се да пуснат дори ранен трейлър). Това обаче е грешка, тъй като Кийтън прави великолепна и незабравима роля. Той успява да запази присъствието си докато насреща играе Джак Никълсън, като лунатичния шегаджия Джокер.

Според Бъртън това е единственият актьор, който има подходящото едновременно елегантно, завладяващо и тъмно присъствие. Според мен Кийтън така се слива с тази роля, че по-нататък само с нея го помнят.

Унес

Иска ми се да напиша за последните дни, но все още мислите ми са неясни. Едно прекрасно, дълго пътешествие и някои разстояния, които не мога да прекося. Няколко противоречиви думи, един-два упрека, няколко усмивки... За тъгата и за вярата няма да пиша сега.

Писане

Последните дни се връщам по често към писането на хартия, с моливи. Приличат на приятелска ръка.

Събуждане

Събудих се с тази песен - и ето, качвам втора песен в блога.

Who Dares to Love Forever

Who Wants to Live Forever

Queen

words and music by brian may

Theres no time for us
Theres no place for us
What is this thing that builds our dreams yet slips away
From us

Who wants to live forever
Who wants to live forever?

Theres no chance for us
Its all decided for us
This world has only one sweet moment set aside for us

Who wants to live forever
Who wants to live forever?

Who dares to love forever?
When love must die

But touch my tears with your lips
Touch my world with your fingertips
And we can have forever
And we can love forever
Forever is our today
Who wants to live forever
Who wants to live forever?
Forever is our today

Вчера

Вчера ми се случи да се смутя от себе си, да се почувствам не на място. И си спомних за книгата на Шукшин, която чета. На едно място там се казваше: „Не се боя от теб, защото те обичам“.

EVERLY STREET

...
Dire Straits.

Вечери

Трябва да поспя малко повече. Последните вечери бяха посветени на хората, книгите и китарата – и нямаше как.
Стоя на терасата, гледам към залеза и в мислите ми неспирно се повява един образ.
Хм, ето как месеци и години могат да бъдат събрани в миг.
После нотите, празните листа и телефонът, с който също пиша...
Стъмва се. На терасата понякога горят свещи. В гората, край боровете, близко до влажната, покрита с иглички, рохкава пръст, има много светулки :)
Получих няколко съобщения и много ме зарадваха. Имаше едно със слънчогледи, едно със светулки и всички бяха усмихнати. Имаше едно за гости...
*Снимката е на TimDD.

Напомняне

Днес се случи една „среща“ вътре в мен. Исках да избягам, а се стремях да се изгоря... или да забравя... или поне да разбера.

WALL-E

Филмче, което изпълва с радост.
Нещо като носталгична прегръдка.

От юг

Мислите ми за Гърция се проясняваха бавно.
Поспах, помислих, посъбрах, послушах.
Хълмовете са каменисти и сурови, брегът е каменист, хората са открити и излъчват решителност. В тях има и от морето, и от слънцето.

Градовете бяха старинни, подканящи пътешествениците да се изгубят в тях.

Нямаше много хора, а общуването беше трудно заради лошия английски.

Все пак имаше цигани и китайци, които се смееха и с всяко движение възхваляваха алъш-вериша.

Имах малко гръцка баница и питка когато се прибрах и ги раздадох.

Очаквам гости от Солун.

Вечерни стъпки

Всеки миг ме изпълва с толкова много впечатления. Само чакам да се измъкна от работа. Вчера видях едно момиче с класическа филцова шапка, довършена от нея. После се разхождахме с Наско и ядохме пица. И Стефи беше – носеше бяло, бяла рокля и украшения от кост и дърво, може би. Беше донесла много слънце от морето, а Наско беше дошъл с много от пътищата в Америка.

Идеята за парка беше на Лидия и Сашо, и там видяхме Дени и Ани. Тичах, гледах светулките и звездите. После отново се разхождахме с Наско и ядохме и раздавахме меденки. Имаше малко тъга в мен, но такава, която те възражда.

Съобщения

Има нещо неподправено и очарователно в среднощните sms-и. Малко ми напомнят на гълъби – и как в миналото са се пращали писма по тях.

Зелената карета

Не спирам да слушам Queen. QUEEN. Този състав... Просто...
---
Само замалко бяха прекъснати от песента от филмчето "Зеленая карета" (youtube),
едно от най-красивите неща на света...
---
И все така замалко от The Who - Love, Reign O'er Me...
---
Лишь зеленая карета...

Концерти 3

За 4-ти юли.
Да, концертът на Whitesnake и Def Leppard закъсня, а денят ми беше объркан, безкрайно объркан... Всяка дума сякаш беше грешна, повечето неща, които правех бяха погрешни, добре беше, че се намираше кой да ме поправя. Обърках се със стадионите, часовете, срещите, съставите, песните... Еди и Йо помагаха, после Емо, мнозина непознати...
Вечерта постепенно се изпълваше с музика – дори и музиката на дъжда. Стояхме по тревата, бърборехме, смяхме се, закачахме се, търсехме се, гонехме се. My generation.
Концертът започна - скачахме, пяхме. Дейвид Ковърдейл беше загубил гласа си, но музиката беше там. И публиката.
Водите, които се изляха от тъмното, нощно небе, направиха концерта още по-вълнуващ. Бяхме мокри, багажът беше мокър – и, за разлика от Багажа на Тери Пратчет, нямаше къде да избяга и да се скрие.
Замалко се подслонихме на сухо, после дойдоха Def Leppard. Публиката беше оредяла, но пак запяхме и дивяхме до 2:30.
Все пак Twisted Sister засега са най-върховната група, която съм виждал. Никой не притежава тази сила, вдъхновение и звук, които са запазили вече 35 години.
Прибрахме се късно, но благополучно. Все още не знаех, че следващите нощи ще пътувам до Средиземно море и обратно.

Модерният роман

Хм, иска ми се да се захвана с едно малко рисковано (и твърде лично) начинание – да предложа най-важните и интересни съвременни европейски романи, които съм прочел. Не само това – да ги сведа до 10. Жанрът роман – вече е с малко неясни граници, но все още го има. Изключвам засега „детските романи”, защото са ми слабост и може би по-нататък… Изкушавам се да ги „подредя”, но просто ще дам списък. Много от тях на пръв поглед не изглеждат модерни…

„Майсторът и Маргарита”, Михаил Булгаков

„Портретът на Дориан Грей”, Оскар Уайлд

„Завръщане в Брайдсхед”, Ивлин Уо

„Климати”, Андре Мороа

„Повелителят на мухите”, Уилям Голдинг

„Степният вълк”, Херман Хесе

„Думите”, Жан-Пол Сартр

„Последното изкушение на Христос”, Никос Казандзакис

„Прекрасният нов свят”, Олдъс Хъксли

*„Пътят”, Мигел Делибес

*„Царството на този свят”, Алехо Карпентиер

*„Последна любов”, Уилям Уортън

*колебание за десетия роман

Половината заглавия са английски. Изглежда съм англофил.

И звездите...

Човек може неволно, без да иска, да подари земята, морето и небето...

Риза в куфара и усмивка

Да, думите са голямо объркване и игра. Вчера се заиграх с тях, подобно на капки вино по стените на висока чаша. Добре, че имаше кой да ме кара да се опомня.

Сложно е, ако се намеси философията и психологията.

Спасиха ме детските игрословици. Знам някои на български, но вчера си взех и една книжка на английски – няколко реда в пощенската кутия, възглавницата, картинките от страниците и чашата чай тази сутрин бяха вълшебство.

---

Толкова много неща ми се струва, че са останали навън, невидяни и незабелязани. Човек само трябва да се протегне и те ще докоснат дланите както узрели грозда. Може да не ги взима със себе си...

Странно как погледът може да запази миговете. А сега мисълта ми запраши към една приятелка, която стяга багаж и заминава скоро-скоро...

От пътищата

Дерета и баири. Мисли, думи, мълчания.

Бяла и скалите й, румените лица и усмивки, яхтеното пристанище... Иракли. Звездите, които грееха и не се интересуваха от огньовете, а само от вълните.

Радостните възгласи и срещи, камъните и прашните пътища. Всяка една стъпка имаше посока и сила.

Изгревът. Юлското слънце и морето.

На връщане стигнах до влака, очите наоколо бяха радостни, а ръцете – неспокойни. И всички залези от тогава сякаш молеха и бяха споделени.

Някъде

Мислех да започна с нещо като „вчера залеза...“, но е толкова обикновено, че думи няма. Можеше да звучи и „прашните крайморски пътища...“ или просто „морето и срещите...“, но и това не е много смислено.

След години на отлагане посегнах на „Майстора и Маргарита“ и я прочетох. Дълго не я разбирах, а сега някак се промъкнах през идеите и думите. Напомни ми, че човек трябва да пиша само ако не може да не пише.

Вчера имаше събор. Народни песни и хора. Спонтанен и суров. Чувствах се добре да стоя на земята наблизо... Дали пблагодарих на Валето?

По пътищата събрах толкова вяра...