петък, 15 ноември 2024 г.

Маседонио Фернандес (1874 - 1952), Аржентина


ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИЗМИСЛИ БОРХЕС

По думите на Рамон Гомес де ла Серва – аржентинският писател Маседонио Фернандес е „креолският Кеведо“. По думите на Хорхе Луис Борхес – Маседонио (който настоява да се обръщат към него с първото му име, което е по-необичайно за испаноезичния свят) е Сократ от Буенос Айрес, първият метафизик на града и единственият автентичен аржентински философ. И то главно заради своята жива реч, която Борхес – като един ловък Платон – да пренапише и да трансформира.

По думите на Маседонио – той самият можел да каже, че е роден от Гомес де ла Серна и че съвсем скоро след като се е родил Борхес, е започнал да го цитира и възхвалява, и то с такава липса на свян, че имало голяма опасност твърде скоро самият Маседонио да стане автор на най-доброто, което Борхес бил написал.

Едва ли съществува литературен критик, който да отрече, че Борхес създава и разкрасява мита за Маседонио. И все пак Марсело Балве закачливо заявява, че заради влиянието на Маседонио над Борхес всъщност Маседонио е човекът, който е измислил Борхес – навярно спомняйки си прочутото твърдение на Унамуно, че Дон Кихот е измислил Сервантес. На този фон Маседонио, откривателят на беларте (съкращение от bello arte, ще рече „красиво изкуство“), нееднократно и недвусмислено заявява, че отъждествява себе си с Едгар Алън По. В днешни дни подобен авангарден жест изглежда озадачаващо, но ако си спомним за космогоничните търсения и мистицизма на Маседонио и ако препрочетем „Еврика“, чудноватото мистично есе на По, може би ще се доближим с още една стъпка до завладяващите творчески индивидуалности и на двамата. („Еврика“ до такава степен запленява Хулио Кортасар, „втория ученик“ на Маседонио, че той превежда есето на испански, публикува го и го популяризира.)

Странни са литературните родства, но също така странен е и младежкият дух, който Фернандес запазва и в последното десетилетие преди смъртта си (Борхес твърди, че Маседонио е „младата вечност“ и „детинското в мъдростта“. Намерил постоянен дом за по-дълго време, той се отдава на своята собствена метафизика, на Страстта и на Изненадата да бъдеш. Необичайно е как въпреки редките и обикновено закъснели публикации, именити автори като Алфонсо Рейес, Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар и Октавио Пас неизменно се връщат към идеите на Маседонио Фернандес (това, което Гомес де ла Серна нарича „нова архитектура на духа“).

Един от най-изтънчените ерудити на Латинска Америка, Луис Алберто Санчес, споделя, че Маседонио е имал „най-нежните сини очи на света“ и усмивка, в която прозира „контрастната ирония“ на аржентинския хумор, събрана в понятието cachada, близка до кубинското choteo, но различно от чилийското talla или испанското broma (всички тези понятия означават „шега“).

Шегата cachada, особено характерна за района на Буенос Айрес, е своеобразно надмогване на реалността с малко черен хумор, макар и той никога да не е насочен срещу конкретна личност. (Санчес добавя: „Никога не видях Маседонио да се смее, но и рядко спирах да виждам усмивката му. Усмихваше се без лошотия, с добротия (може ли да се каже така?)“.)

И явно тази усмивка непрестанно е съпроводена от облаците дим от „цигарите за отказване на пушачи“, които Маседонио не отказва. Много от прозаичните и поетичните му опуси са написани на скъсани пакети от цигари, амбалажна хартия, кибрити и салфетки. В началото на 40-те „универсалният колумбиец“ Херман Арсиниегас се влюбва в „Поетиката на хумора“, която Маседонио Фернандес е написал още в края на 20-те, а перуанският поет Алберто Идалго издава като свое друго негово съчинение по естетика…

Маседонио „идва от нищото, за да запълва нищото с нищо“. Опитва се не да предава, а да поражда усещания. (Санчес добавя, че Маседонио „издига дребния човек и неговото танго до нивото на трубадурите и техните песни“, „превръща креолската паяда в платоническия диалог на Буенос Айрес“, „превръща метафизиката в улично изкуство“.)

Хуан Карлос Фоа разказва: „Един ден Маседонио откри по случайност, както почти всичко, което е видял, че между многото неща, с които трябваше да се оправя, се намираше и това, което му пречеше, това, което го правеше неловък. Нарече го „акено“ (буквалното значение на a que no, което тук е изписано слято, е „нима“ и „защо не“). Какво е „акено“? Това са всички онези апарати – каза той – чието включване винаги е предшествано от известно неверие, ще рече запалките, автоматичните химикалки, възлите против забравяне, препаратите за петна, парашутите, предпазителите на револверите. (Оказва се, че тялото е главно акено.)

Като носител на авангардната чувствителност и като идол за по-младите, въстанал срещу аристотеловата представа за достоверност, самият Маседонио води живот, превърнал се в нескончаем низ от анекдоти, но фактите са достъпни във всеки справочник: роден е през 1874 г., през 1901 г. се жени за Елена де Обиета (сватбата е съпроводена от стихотворението „Молба на живота“), имат четири деца и тя умира през 1920 г. (смъртта ѝ е увенчана от поемата „Елена Белямуерта“). Въпреки че Маседонио успява да си намери спътница в живота, младата Консуело Бош, до края на живота си почита паметта за своята съпруга.

Приживе той има четири издадени книги, но огромното му творческо наследство е разпиляно в недовършени или постоянно преработвани ръкописи, събрани и подредени в осем тома от Адолфо де Обиета, неговия син (изданието е завършено чак през 2019 г., макар и част от архива да не е включен в него). Занимава се главно с въпросите на творчеството, реалността, съня и страстта. Като водач на аржентинския авангард през 20-те години на ХХ век, той експериментира с литературните форми и бароковите образи. В повечето случаи използва умишлено усложнен синтаксис и тежък архаичен изказ, пълнен с парадокси и полисемни изрази.

 

Н. Т.

Литературен вестник

понеделник, 26 август 2024 г.

Science Fiction Magazines in Latin America


Here’s a list of some of the first and most important science fiction magazines in Latin America, organized by country and sorted by the year of publication. I’ll include the number of issues published where available.

Argentina

  1. Más Allá (1953–1957)
    • Years of Publication: 1953–1957
    • Number of Issues: 32
    • Overview: One of the most significant early science fiction magazines in Argentina, Más Allá published stories from both local and international authors, including translations of works by Isaac Asimov and Ray Bradbury.
  2. Minotauro (1964–1968)
    • Years of Publication: 1964–1968
    • Number of Issues: 16
    • Overview: Founded by Francisco Porrúa, this magazine was essential in bringing high-quality science fiction literature to Argentina, including works by J.G. Ballard, Philip K. Dick, and others.

Mexico

  1. Ciencia y Fantasía (1957)
    • Years of Publication: 1957
    • Number of Issues: 2
    • Overview: A very short-lived magazine, Ciencia y Fantasía is significant as one of the early attempts to create a dedicated science fiction publication in Mexico.
  2. Los Cuentos Fantásticos (1959–1960)
    • Years of Publication: 1959–1960
    • Number of Issues: 6
    • Overview: This magazine featured a mix of science fiction and fantasy stories, both from Mexican authors and translated works. It contributed to the growing interest in the genre during that period.
  3. Cuentos de Ciencia Ficción (1970–1974)
    • Years of Publication: 1970–1974
    • Number of Issues: 20
    • Overview: A more established magazine, Cuentos de Ciencia Ficción played a key role in fostering the science fiction community in Mexico during the 1970s.

Chile

  1. Zig-Zag Magazine (1930s)
    • Years of Publication: 1930s (exact start year unknown)
    • Number of Issues: Approx. 12 (as a science fiction section in the broader magazine)
    • Overview: Zig-Zag was not a dedicated science fiction magazine but was an important general interest publication that included science fiction stories, contributing to the genre’s early development in Chile.
  2. Anticipación (1960s–1970s)
    • Years of Publication: 1960s–1970s
    • Number of Issues: Approx. 10
    • Overview: A significant magazine that featured a blend of science fiction stories from local Chilean authors and international writers.

Brazil

  1. Galáxia 2000 (1968–1969)
    • Years of Publication: 1968–1969
    • Number of Issues: 3
    • Overview: One of the earliest Brazilian magazines focused entirely on science fiction, Galáxia 2000 featured both original works and translations.
  2. Ficção Científica (1970–1971)
    • Years of Publication: 1970–1971
    • Number of Issues: 5
    • Overview: Published by the famous Brazilian publisher Editora Monterrey, this magazine was instrumental in promoting science fiction literature in Brazil during the early 1970s.

Cuba

  1. Dinámica Científica (1969)
    • Years of Publication: 1969
    • Number of Issues: 2
    • Overview: A short-lived Cuban magazine that aimed to blend science fiction with discussions of scientific and technological advancements.
  2. Juventud Técnica (1970s–present)
    • Years of Publication: 1970s–present
    • Number of Issues: Ongoing (published monthly, over 600 issues)
    • Overview: Although primarily a popular science magazine, Juventud Técnica has featured a significant amount of science fiction over the years, making it an important publication in the genre’s development in Cuba.

Uruguay

  1. El Cuento Ilustrado (1960s)
    • Years of Publication: 1960s
    • Number of Issues: Approx. 10
    • Overview: A literary magazine that frequently included science fiction stories, contributing to the genre’s development in Uruguay.
  2. Extraterrestres (1970s)
    • Years of Publication: 1970s
    • Number of Issues: 8
    • Overview: A niche magazine focused entirely on science fiction, Extraterrestres was one of the key publications in Uruguay’s science fiction landscape during its time.

This list represents some of the most significant and pioneering science fiction magazines in Latin America. Many of these publications played a crucial role in introducing and popularizing the genre in their respective countries.

It looks like there are no editions before 1950s? Indeed, most of the significant science fiction magazines in Latin America began to emerge in the 1950s and later. Before this period, the genre was generally less established in Latin America, and the publishing landscape was dominated by other types of literature. However, some earlier publications may have included science fiction or fantastical stories within broader literary or general-interest magazines. These were not dedicated science fiction magazines, but they sometimes featured works that would later be categorized as science fiction.

Какво е художествена литературата?

Въпросът „какво е художествена литературата“ може да се възприеме като част от въпроса „какво е изкуството“, но по този начин въпросът или няма да получи отговор, или ще препрати към още по-общия въпрос за „съществуването и смъртта на изкуството“, или ще бъде крайно субективизиран. Заличаването на разликите между  отделните класически жанрове в събирателното „писане“ ни доближава до съвременната представа за литературата, при която е важно да се отчетат поне три гледни точки: автор, читател, критик, като третата традиционно се възприема като „вторична“ и затова тук ще бъде пренебрегната.

От гледна точка на автора съществуват най-малко две основни положения: 1) авторът пише заради себе си; 2) авторът пише за някой друг. Понякога е възможно двете положения да се допълват, но по правило това не е задължително. От гледна точка на читателя също има най-малко две основни положения. Литературата: 1) поучава; 2) забавлява. Възможно е тези положения да се допълват, но това не е задължително.

Бурното развитие на печатните медии в недалечното минало (XIX век) за първи път в човешката история дава възможност за съществуването на „професионални писатели“, без това да е привилегия на заможната буржоазия или аристокрацията. 

Както дидактическата, така и проповедническата литература „замират“ през XIX век и бива отречена от критически настроените художници. Историята на ХХ век показва несъстоятелността на идеологизираната литература, свързана с всекидневния живот, която потъва заедно с товара на своите политически послания. И все пак постмодерната литература упорито и неотклонно е „ангажирана“ или с личността, или с обществото, но без да налага пряко своята позиция.

През втората половина на XIX век писателите започнаха да се занимават с „изкуство заради самото изкуство“. Този модернистичен наратив изживя времето си, но зрънцето от него, което успя да покълне и в значителна степен да се радикализира, се оказа това на индивидуализма и инструментализацията, ще рече търсенията на личността „в себе си“ със средствата на изкуството се превърна в значим обществен отпечатък.

Колкото и да е оспорвана фигурата на хипотетичния читател, след като е повсеместно отречена от писателското лоби, тя все пак придава известна телеологичност на литературното произведение. Каква обаче е целта на тази „активност“ (или „пасивност“, защото може да се пише „по неизбежност“)? Съвременната попкултура ще отрече „сериозната“ литература като „претенциозна“, „елитарна“ и „скучна“. Високата култура ще отрече „развлекателната“ литература като „комерсиална“, „несериозна“, „плитка“ или „повърхностна“.

Това са две крайни взаимно отричащи се позиции и търсенето на допирни точки или баланс е личен избор. В епохата на генеративния софтуер, практически необхватните бази данни и „всезнаещия“ изкуствен интелект човешкото свободно време става все по-оскъдно. Може би не е преувеличено да се каже, че хората (дори по-младите) четат (и пишат) за да избягат от потискащото настояще (и за да оставят някаква по-трайна следа зад себе си).

Затова е добре да се уточни: кога „писането“ или „производството на текстове“ става „художествена литература“? Какво би могло да бъде ориентир в настоящото бедствено положение на информационен потоп?

Личният ми отговор е: 1) правото на избор; 2) дистанцията на времето. Когато човек в своето светоусещане си е извоювал „правото на избор“ (труд, дебат, мечта, идеал, старание и т.н.), остава да се довери на „дистанцията на времето“ в широк смисъл, както при писането (талант, оригиналност, труд, ценности, вдъхновение, старание и т.н.), така и при четенето (личен опит, образование, чувствителност, ценности, обща култура и т.н.). Две операции, които понякога се доближават.

И това означава, че литературното произведение (взаимно допълващите се форма и съдържание) носи в себе си малко по-универсален и малко по-устойчив на времето смисъл, излизащ извън границите на мимолетното, неподчиним на прищявката и неизразим докрай с думи.

неделя, 28 юли 2024 г.

Cinema: Robert Benton

Cinema craft: simple story-core, time management, empathy, pragmatism, community (family) trust, faith.

сряда, 19 юни 2024 г.

Gregory Alan Isakov in 2023

В днешни дни някой РЯДКО успява да направи ОСЕМ добри албума.





Turrow's Pleading Guilty

Още едно откритие: Скот Търоу. Най-добрият неоноар. „Обявен за виновен“.

O, Dave



Рядко чувам нова музика, която да ми допадне толкова, толкова много, колкото The Lumineers и да я слушам дни наред. Макар че разнообразявам с Dave Brubeck.

Буратино

Възхитително куклено представление за деца! (По-възхитително дори от „Боризмейко“!) Толстоевият „Буратино“, поставен от Жени Пашова в Театър 199.

понеделник, 26 февруари 2024 г.

Морална двузначност и декадентство

Жан дез Есент  от „Срещу течението“ на Жори Кар Юисманс и Дориан Грей от „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд са две емблематични фигури на декадентската литература. Тези герои въплъщават темите за моралната двузначност и неяснота, към който може да се добавят стремежът към удоволствие и последствията от прекомерността. Въпреки разликите в произхода и обстоятелствата, и двамата герои проявяват поведение, което размива границите между доброто и лошото и често кара читателите да подложат на съмнение своите ценностни ориентири.

В „Срещу течението“ Жан дез Есент е изобразен като богат аристократ, който се оттегля от обществото, за да преследва своите хедонистични желания и естетически търсения. Действията му често предизвикват традиционните представи за морал, тъй като той се отдава на упадъчни удоволствия, без да се притеснява за последствията. Например дез Есент експериментира с наркотици и екзотични парфюми, опитвайки се да засили сетивните си преживявания, независимо от рисковете за своето здраве и благополучие. Освен това той поръчва сложни и екстравагантни произведения на изкуството, като например костенурка със скъпоценни камъни, които не служат за друга практическа цел, освен да задоволят естетическите му капризи. Също така манията на Дез Есент по изкуствеността и влечението към упадъка го карат да отхвърли конвенционалните представи за морал, тъй като той възприема начин на живот, характеризиращ се с излишък и самоугаждане. Решението му да се изолира от обществото отразява неговото желание да избяга от моралните ограничения на света, което му позволява да преследва желанията си без страх от осъждане или укор.

По подобен начин Дориан Грей в романа на Уайлд се бори с моралната двузначност, докато в същото време се поддава на влиянието на лорд Хенри и мамещата го вечна младост. В целия роман действията на Дориан размиват границата между доброто и зло, тъй като той все повече бива погълнат от суетата и хедонизма. Например решението на Дориан да преследва живот, изпълнен с удоволствия и физическа наслада, го кара да има безразсъдно поведение, като аферата му със Сибил Вейн, която в крайна сметка завършва с трагедия. Освен това договорът на Дориан с дяволската фигура на лорд Хенри, който го насърчава да прегърне по-тъмните си страни, допълнително подронва моралните му устои. Освен това вманиачаването на Дориан по собствената му красота и представата за личното му съвършенство го кара да извършва все по-отблъскващи действия, като например убийството на Базил Холуърд, чийто портрет се е превърнал във физическа проява на моралния упадък на Дориан. Неспособността на Дориан да се изправи срещу собствените си вътрешни демони и да поеме отговорност за действията си подчертава моралната двусмисленост на неговия характер, тъй като той попада в омагьосан кръг на грях и поквара.

Както Жан де Есент, така и Дориан Грей въплъщават сложността на моралната двусмисленост в декадентската литература, тъй като техните действия предизвикват традиционните представи за добро и зло. Чрез стремежа си към удоволствия и наслади тези герои се движат по път, лишен от морални ориентири. Неспособността да изберат и да намерят сигурност в крайна сметка поставя пред читателите въпроса за морала и последствията от невъздържаното желание.

неделя, 11 февруари 2024 г.

Arturo Uslar Pietri


GRABADOS JAPONESES


RYOAN-JI

Rocas, ondas de quieta arena,

frágil nave de oración encallada

navega con el que sueña.


SANJUSANGENDO

Mil Budas y un Buda,

desfile de oro de un millón de brazos,

ni un dedo para una duda.


TODAI-JI

Jaula pajarera bajada del cielo

para encerrar al Buda inmenso que podría escapar

si le retoñara un deseo.


FIESTA DE LOS NIÑOS

La carpa azul y la carpa roja

remontan el arroyo del viento

para la risa del niño que llora.


GRANJA DE PERLAS

Sumergido jardín de balsas quietas,

en oscuras corolas de conchas

germina la luz de las perlas.


TOKAIDO

Biombo sin fin veloz se alarga

en montes, torres, siembras y ciudades

ante una ventana.

неделя, 4 февруари 2024 г.

Luis Martínez Kleiser

Luis Martínez Kleiser tardó seis años en completar su “Refranero general ideológico español” (1953). Una maravilla. Más de 64 000 refranes.

събота, 20 януари 2024 г.

Manuel Ugarte

Manuel Ugarte, la luz americana

RECARTE, SERGIO 

Hablar de Manuel Baldomero Ugarte es referirse a un argentino que la historia ocultó de manera eficaz. Pensador profundo, escritor y ensayista, Ugarte tuvo el atrevimiento —cuando muy pocos lo hacían—, de predicar la unidad política y cultural del continente Latinoamericano. Una unidad como la que habían pregonado San Martín y Simón Bolívar, si nos remontamos a los inicios de las luchas emancipadoras de los países americanos. Un concepto de Patria Grande que, en los hechos, supiera enfrentarse mancomunadamente a los intereses imperialistas de los Estados Unidos y las potencias europeas.

Ugarte creía, sin atisbo de dudas, en la necesidad de un fortalecimiento autónomo desde México hasta Tierra del Fuego y en esa unión americana para nuestros pueblos, “tan necesaria como la luz”, como supo definir. Comprendió que la única solución a la voracidad de las economías de los dueños del mercado mundial, como también a las dominaciones oligárquicas (Ugarte decía que las sociedades americanas reproducían la problemática de dominadores y dominados como la existente entre países desarrollados con los que no lo eran), pasaba por la formación de un bloque regional que garantizara la integridad de las naciones americanas. Y en sus palabras: “la dignidad de sus banderas y de sus pueblos”.

En ese sentido, Ugarte fue el iniciador de la Asociación Latinoamericana, nacida en el año 1914 y precursora de todas las demás organizaciones creadas de ahí para adelante en aras de la autodeterminación continental.Escritor, poeta y político

Manuel vino al mundo el 27 de febrero de 1875, precisamente en el pueblo San José de Flores (por entonces aún sin incorporarse como barrio a la capital Buenos Aires) en el seno de una familia acomodada por la razón de los numerosos campos que el padre de Manuel administraba. Solvencia y fortuna que había tenido su punto de partida gracias al abuelo Floro Ugarte. Un emprendedor vasco llegado a Argentina desde el valle vizcaíno de Gordejuela, en la comarca de las Encartaciones la que es atravesada por el río Iralzibar y en aquellos tiempos con sus orillas pobladas de numerosas ferrerías. Al primer hijo del matrimonio de Floro Ugarte y Sabina Romero le esperaba un futuro pleno de comodidades dentro de las familias patricias de ese Buenos Aires de finales del siglo XIX. Las que estaban destinadas, según sus criterios, a conducir los destinos de un país que acababa de insertarse en el sistema capitalista con la función de ser simple proveedor de materias primas, la mayoría de ellas proveniente de la vasta pampa húmeda.

En 1881 Manuel ingresó al Colegio Nacional Buenos Aires, no sin antes haber visitado Francia por primera vez de la mano de sus padres. Muy pronto su inquietud cultural tomó el camino de la literatura transformándose rápidamente en un exquisito escritor y poeta. En 1883 publicó Palabras un libro de poesías costeado por su padre, al que lo siguieron Poemas grotescos y Versos y Serenatas. Dos años más tarde fundó la Revista Literaria y en una estadía en París publicó sus primeros 3 libros: Paisajes parisienses, Crónica de Boulevar y La novela de las Horas y de lo Días, libros que fueron prologados por escritores de la talla de Miguel de Unamuno, Rubén Darío y Pío Baroja, lo que da una idea literaria del talento de la joven promesa. Para entonces comenzó a manifestar su preocupación que la cultura y el arte debería tener contenidos nacionales. Es decir, como así lo manifestó en unas serie de artículos, “conidentidad nacional y latinoamericana”.

El abordaje a la política después de abandonar una vida de joven bohemio, vino de la mano del Partido Socialista, afiliándose en 1904, tiempo más tarde de haber realizado un viaje a Estados Unidos sensibilizado por las prácticas intervencionistas del país del norte en las pequeñas repúblicas centroamericanas y caribeñas.

Pero muy pronto comprendió que el partido de Juan B. Justo, porteño, urbano y mitrista, ni su órgano de prensa La Vanguardia, eran instrumentos idóneos para bregar por la autodeterminación de los pueblos, cada vez más convencido de la necesidad de emprender el camino que llevara a la formación de los Estados Unidos del Sur. Un camino de unión americana para alejar el “peligro yanqui” y donde los gobiernos abrazaran los ideales socialistas, que en opinión de Ugarte debería ser: “necesariamente nacional y no internacionalistas abstracto”.

Objetivos que el Partido Socialista Argentino consideró totalmente disparatados, encuadrado como estaba en el enfoque ideológico eurocentrista, donde el imperialismo no era visto realmente como un peligro en los países dentro del capitalismo periféricos, sino, más bien, beneficiosos en los cambios tecnológicos y científicos. El choque con el internacionalismo cosmopolita y el clasismo abstracto de gran parte de los dirigentes del PS y las ideas de Ugarte —que sin ser marxista era un nacionalista revolucionario—, fue inevitable. Ugarte terminó siendo expulsado del Partido Socialista dos años después de su afiliación. En 1881 Manuel ingresó al Colegio Nacional Buenos Aires, no sin antes haber visitado Francia por primera vez de la mano de sus padres. Muy pronto su inquietud cultural tomó el camino de la literatura transformándose rápidamente en un exquisito escritor y poeta.

Empujado por esa situación abandonó la ciudad de Buenos Aires y emprendió una gira por el interior del país para tratar de dar a conocer sus pensamientos mediante sucesivas conferencias. Pronto los ecos de este recorrido traspasaron las fronteras de su país y se hizo continental, gracias al apoyo y la admiración que recibió de figuras tales como Augusto César Sandino o el peruano Víctor Raúl de la Torre.

Su meta fue “difundir la alarma”, tal como él la entendía. “Siempre he creído que el escritor no puede dejar de ser un ciudadano y es como ciudadano que voy golpeando a todas las puertas para recordar la catástrofe que nos amenaza”. Y los peligros que avecinaba Ugarte no eran solo la brutal intervención armada de los Estados Unidos o las amenazas de las otras potencias europeas sobre sus hermanos latinoamericanos. También otra dominación, más sutil pero no menos poderosa y dañina, como la dio a conocer en una conferencia en Bogotá a finales de1912: “La independencia de nuestros países están en peligro y hay que levantar la voz antes de que todo ello sólo quede un recuerdo esfumado ante las hoscas realidades que nos atan económicamente a los grandes núcleos dueños del mercado mundial, caudillos que dominan el escenario del mundo”.

Mientras tanto, éste luchador de la unidad latinoamericana no cesó de escribir. Entre 1910 y 1923 publicó una serie de libros de cuentos, pero sobre todo, numerosos textos donde volcó y plasmó sus ideas sociopolíticas. De esta manera salieron a la luz El arte y la democracia (1905), La joven literatura hispanoamericana (1906), Enfermedades Sociales (1906), un ensayo sobre diversos “vicios” sociales, entre ellos la falta de libertad de los pueblos y la corrupción administrativa, vicios que consideraba propios del régimen capitalista, continuando —para citar algunos más—, con El porvenir de América Latina (1910), El destino de un continente (1923) y su valioso ensayo literario para las generaciones futuras: La Patria Grande. Así hasta llegar a más de 40 libros, muchos de ellos traducidos al inglés, ruso, italiano y francés, casi todos publicados en Europa y muy pocos en su propio país.

Situación que tenía una lógica. Los más grandes poderes semicoloniales y sus cómplices hicieron caer como una pesada loza el más absoluto y total de los silencios sobre Ugarte y sus ideas. Un boicot que se acentuó aún más cuando dejó en claro su posición neutralista durante la Gran Guerra y años más tarde durante la Segunda Guerra Mundial. En esas circunstancias fundó el diario La Patria, donde como director Ugarte presentó un programa de corte nacional cuyos puntos principales eran: neutralidad, industria y cultura nacional, anti-imperialismo y unidad latinoamericana. El diario tuvo corta vida y su final se aceleró cuando desde sus páginas se comenzó a denunciar la injerencia británica en la economía argentina.De exiliado a embajador

Acorralado por el aislamiento, Ugarte no le quedó más opción que alejarse de su país. Se radicó en Europa, sin abandonar sus viajes y conferencias en el continente americano donde le llovían elogios como también furibundos ataques de los embajadores de los Estados Unidos apoyados por los diarios afines a los intereses de las oligarquías nativas.

Un alejamiento voluntario de la patria, que con el golpe de Uriburu en 1930 se transformó en un exilio forzoso al serle imposible el retorno: aunque seis años más tarde tomó la decisión de regresar inmerso en la ruina económica. El único medio de prensa que informó de su llegada fue el semanario Señales, del grupo FORJA, mientras el resto de la prensa lo ignoró. En esa estadía volvió a las filas del PS alentado por el apoyo de algunos dirigentes. Al año, nuevamente fue expulsado por las furibundas críticas que lanzó sobre la conducción del partido. Al poco tiempo emprendió otro viaje a Europa con el dinero de la venta de la biblioteca de su padre. Allí se afincó en Niza donde alquiló una casa para vivir con su esposa de origen norteamericano Theresa Desmard, a la que había conocido durante un viaje a España

Hasta que la irrupción del peronismo en el escenario político de su país lo convenció de desandar el camino y volver a Buenos Aires desde la chilena Viña del Mar donde se encontraba hacía algunos años. Entendió que otros vientos favorables soplaban sobre el suelo de la patria. Ilusionado frente a un nuevo horizonte político y luego del triunfo electoral de Juan Domingo Perón en 1946, escribió: “Todos los presentimientos y las esperanzas dispersas de nuestra juventud, volcada un instante en el socialismo, han sido concretadas definitivamente en la carne viva del peronismo, que ha dado fuerza al argentinismo todavía inexpresado de la Nación. Ahora sabemos lo que somos y a dónde vamos. Tenemos nacionalidad, programa, derrotero”.

Para entonces Ugarte era un anciano. Contaba con algo más de setenta años y las constantes decepciones y los sobresaltos económicos habían mellado su cuerpo. El patriota de la Patria Grande se sintió sumamente agradecido cuando Perón —luego de visitarlo en la Casa Rosada—, le ofreció el puesto de embajador en México. Nada menos que en ese país al que tanto apreciaba, cuna de las revoluciones antiimperialistas a caballo de esos dos siglos que tan intensamente había vivido. Aceptó gustoso el cargo. Era la primera vez que recibía un reconocimiento oficial en su país. También fue la última. Complacido se despachó con estas palabras que fueron publicadas en el diario Democracia: “Más democracia que la que ha traído Perón, nunca la vimos en nuestra tierra. Con él estamos los demócratas que no tenemos tendencia a preservar capitalistas y oligárquicos”.

Pero su carácter indomable no tardó en enfrentarse a la burocracia del gobierno. El clima de la embajada se tornó intolerante para Ugarte y solicitó un nuevo destino, que no tardó en llegar. De México pasó en calidad de embajador a Cuba, otro país al que amaba y al que había visitado en reiteradas ocasiones. Luego le tocaría Nicaragua hasta que finalmente presentó su renuncia y se marchó a Europa.

En noviembre de 1951 nuevamente retornó a Buenos Aires, y con una sola misión: dar su voto al Partido Justicialista. En esa breve estadía y antes de partir para siempre de su patria y reconociendo en el peronismo la importancia de sus tres banderas doctrinarias: Justicia Social, Independencia Económica y Soberanía Política, en medio de un mundo envuelto en la bipolaridad de la guerra Fría entre Estados Unidos y Rusia, se despidió ante algunos periodistas con estas palabras: “Ustedes saben que nunca he pertenecido al bando de los adulones y si hago ahora esta afirmación, si he vuelto especialmente de Europa a votar a Perón, es porque tengo la certidumbre absoluta de que alrededor de él debemos agruparnos en estos momentos difíciles que atraviesa el mundo, todos los buenos argentinos”.

El 2 de diciembre de 1951, un mes después de haber estado por última vez en Argentina, la noticia de su fallecimiento recorrió el continente americano El cuerpo de Manuel Ugarte fue encontrado por su esposa en el interior de su casa en Niza. Contaba con setenta y seis años y corrieron rumores de un suicidio, pero nada más que eso, rumores.

Sorprendentemente, y por misteriosa coincidencia histórica, sesenta años después, el 2 de diciembre de 2011, uno de los grandes sueños de Ugarte logró al fin corporizarse. En esa jornada y en la cuna de Simón Bolívar, los gobiernos al sur de los Estados Unidos firmaron hermanados el acta fundacional de la CELAC, Comunidad de Estados Latinoamericanos y el Caribe. Si bien se exaltan en los discursos durante el acto inaugural los proyectos unionistas de Patria Grande de Bolívar de San Martín, O’Higgins, Artigas y tantos otros próceres, el nombre de Manuel Baldomero Ugarte nuevamente es olvidado. Ningún reconocimiento recae sobre su trayectoria de lucha, precisamente de quien había abrazado en vida los ideales del partido americano. Como lo había dejado en claro en una carta al director de La Prensa de Buenos Aires, allá por 1920 acosado por las calumnias y las conspiraciones de sus enemigos. “Debe saberse y sin que nadie lo dude, que no tengo más partido que el que deriva, tan solo, de los intereses de mi América sufrida. Por ella va mi sacrificio”.