Какво е художествена литературата?

Въпросът „какво е художествена литературата“ може да се възприеме като част от въпроса „какво е изкуството“, но по този начин въпросът или няма да получи отговор, или ще препрати към още по-общия въпрос за „съществуването и смъртта на изкуството“, или ще бъде крайно субективизиран. Заличаването на разликите между  отделните класически жанрове в събирателното „писане“ ни доближава до съвременната представа за литературата, при която е важно да се отчетат поне три гледни точки: автор, читател, критик, като третата традиционно се възприема като „вторична“ и затова тук ще бъде пренебрегната.

От гледна точка на автора съществуват най-малко две основни положения: 1) авторът пише заради себе си; 2) авторът пише за някой друг. Понякога е възможно двете положения да се допълват, но по правило това не е задължително. От гледна точка на читателя също има най-малко две основни положения. Литературата: 1) поучава; 2) забавлява. Възможно е тези положения да се допълват, но това не е задължително.

Бурното развитие на печатните медии в недалечното минало (XIX век) за първи път в човешката история дава възможност за съществуването на „професионални писатели“, без това да е привилегия на заможната буржоазия или аристокрацията. 

Както дидактическата, така и проповедническата литература „замират“ през XIX век и бива отречена от критически настроените художници. Историята на ХХ век показва несъстоятелността на идеологизираната литература, свързана с всекидневния живот, която потъва заедно с товара на своите политически послания. И все пак постмодерната литература упорито и неотклонно е „ангажирана“ или с личността, или с обществото, но без да налага пряко своята позиция.

През втората половина на XIX век писателите започнаха да се занимават с „изкуство заради самото изкуство“. Този модернистичен наратив изживя времето си, но зрънцето от него, което успя да покълне и в значителна степен да се радикализира, се оказа това на индивидуализма и инструментализацията, ще рече търсенията на личността „в себе си“ със средствата на изкуството се превърна в значим обществен отпечатък.

Колкото и да е оспорвана фигурата на хипотетичния читател, след като е повсеместно отречена от писателското лоби, тя все пак придава известна телеологичност на литературното произведение. Каква обаче е целта на тази „активност“ (или „пасивност“, защото може да се пише „по неизбежност“)? Съвременната попкултура ще отрече „сериозната“ литература като „претенциозна“, „елитарна“ и „скучна“. Високата култура ще отрече „развлекателната“ литература като „комерсиална“, „несериозна“, „плитка“ или „повърхностна“.

Това са две крайни взаимно отричащи се позиции и търсенето на допирни точки или баланс е личен избор. В епохата на генеративния софтуер, практически необхватните бази данни и „всезнаещия“ изкуствен интелект човешкото свободно време става все по-оскъдно. Може би не е преувеличено да се каже, че хората (дори по-младите) четат (и пишат) за да избягат от потискащото настояще (и за да оставят някаква по-трайна следа зад себе си).

Затова е добре да се уточни: кога „писането“ или „производството на текстове“ става „художествена литература“? Какво би могло да бъде ориентир в настоящото бедствено положение на информационен потоп?

Личният ми отговор е: 1) правото на избор; 2) дистанцията на времето. Когато човек в своето светоусещане си е извоювал „правото на избор“ (труд, дебат, мечта, идеал, старание и т.н.), остава да се довери на „дистанцията на времето“ в широк смисъл, както при писането (талант, оригиналност, труд, ценности, вдъхновение, старание и т.н.), така и при четенето (личен опит, образование, чувствителност, ценности, обща култура и т.н.). Две операции, които понякога се доближават.

И това означава, че литературното произведение (взаимно допълващите се форма и съдържание) носи в себе си малко по-универсален и малко по-устойчив на времето смисъл, излизащ извън границите на мимолетното, неподчиним на прищявката и неизразим докрай с думи.