Методите на възпитанието

1. СЪЩТНОСТ НА ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕТОДИ

Методите на възпитанието творят процесуалната страна на технологията на възпитанието, придават му динамика и заедно със съдържанието са неговото ядро. Поради това същността им фокусира усилията на поколения педагози.

В теорията на възпитанието съществуват няколко подхода за определяне същността на методите.

Същността на методите на възпитанието се свежда до начин, средство, път, инструмент, к които се реализират целите на възпитанието. Това е най-широко застъпеният подход; той подхранва логическа ограниченост при определяне методите на възпитанието – определение в кръг, което не съдържа нова информация за явленията; има само етимологичен смисъл.

Разкриване същността на методите чрез дейността, в която се въвличат чрез тях възпитаника (възпитателният колектив) и възпитателя (възпитателният фактор). Привържениците на този подход изхождат от твърдението, че методът винаги се отнася до някаква дейност и показва как се извършва тя. Всяка дейност предполага група от видове действия.

Методите се определят като един от основните компоненти на системата – педагогическа дейност. Те са комплекси от взаимосвързани действия на двата активни субекта на възпитанието, които се извършват в такава последователност и с такива средства, че да осигоряд постигането на конкретната възпитателна цел, като част от общата (глобалната) цел на възпитанието.

Различните подходи към същността на методите на възпитанието пораждат твъде големи различия в класификацията им. Така например Л. Станоев обособява четири групи методи:

– заинтригуващо – приобщаващи;

– насочващо – репродуктивни;

– затвърдяващо – обогатяващи;

– съдействащо – творчески.

Ще бъдат разгледани съдържателно четири такива обособили се цялости във възпитателната практика: убеждаването, упражняването, одобрението и неодобрението.

УБЕЖДАВАНЕТО, като метод на възпитанието предполага взаимодействие, което повлиява на съзнанието, чувствата и волята на възпитаника. Неправилно е методът да се именува убеждение, след като неговото изграждане е целта, към която са насочени начените, чрез които се убеждава. Убеждавам – това значи, че карам някого да се съгласи с мен с помощта на думи, доводи, доказателства. Убеждаването има много съществено значение за възпитанието, но не бива да се универсализира.

– БЕСЕДАТА е основен начин за убеждаване – тя е въпросно отговорна форма на разясняване, докато при разяснението като начин за убеждаване се ползва повече монологична реч. Беседите осмислят нравственият опит на учениците, формират правилен критерий за оценяване и самооценяване на поведението. Беседите могат да бъдат колективни и индивидуални. Необходимо е те да са съобразени с интересите на учениците, да се провеждат циклично като засягат една основна тема от нейните разнообразни аспекти.

– ДИСКУСИИТЕ – начин за убеждаване чрез спорове, противопоставяне на мнения и разсъждения. Подходящи са за по-големи ученици, защото за тях е необходима по-дълга и сериозна подготовка. Темата на дискусията трябва да е актуална, да засяга въпроси, които силно вълнуват учениците. Особено съществено е дискусията да завърши с компетентно обобщение, което да насочи вниманието към положителното и допусканите грешки в споровете и изказванията.

– ЛЕКЦИЯТА – друг начин за убеждаване, чрез който основно се изясняват група въпроси, отнасящи се до определена тема. Прилага се при по-големите ученици. За предпочитане е темите да бъдат предложени от самите слушатели, а лекторът предварително да е запознат с вълнуващите ги въпроси. Това дава възможност чрез лекцията да се активизира опитът на възпитаниците, да се правят анализи с цел да се посочат положителни и слаби страни в поведението им върху основата на богат теоретически материал.

– ВНУШЕНИЕТО е начин на въздействие, което се прилага предпазливо и само в случаи, когато децата (учениците) не са в състояние да разберат смисъла и значението на известна истина, не са още достатъчно критични. Силата на внушението зависи от авторитета на възпитателя. С този начин не бива да се злоупотребява, защото той малко убеждава, а въздейства по силата на подсъзнателни механизми, предразполага към автоматизиране на поведението.

УПРАЖНЯВАНЕТО (ПОВТАРЯНЕТО) – предимно метод на формиране на поведението. Докато чрез убеждаването се създават условия възпитаникът да изгради у себе си ръководни принципи, възгледи, убеждения, то упражняването прави възможно тяхното проявление. В процеса на изпълнението на поръчението у възпитаниците се изграждат взаимоотношения на отговорност, взаимопомощ, сътрудничество, формират се редица морално-волеви качества. Съревнованието е осъществимо при конкретни показатели, срокове и реално отчитане. То повишава обществената активност на учениците, внася оживление в съвместната дейност, активизаира волята и чувствата.

Особен начин, чрез който възпитаниците упражняват и демонстрират своята възпитаност е ситуационният метод. Самото наименование показва, че той предполага описание на реална ситуация от живота, типична за даден вид човешка дейност, към която възпитаникът да изрази отношение или да действа, като изхожда от предварително избрана роля .

ОДОБРЕНИЕТО И НЕОДОБРЕНИЕТО КАТО МЕТОДИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО

Понякога човек не може да остане безразличен към мнението, оценката на тези, които го заобикалят. Когато в тази оценка преобладават положителните елементи, които утвърждават съпричастност към извършеното, тя се именува– одобрение; ако е негативна нейната насоченост и се преследва прекратяването на действието по определен модел – неодобрение. Одобрението създава чувството за удовлетвореност, подтиква към положителни по-нататъшни действия, предпазва от нарушаване на установените правила. Той укрепва вярата в собствените сили изисква желание за усъвършенстване. То подхранва самочувствието, говори за обществено признание, когато оценката е от овластено за това лице и олицетворява уважение и взискателност към личността.

-Конкретните начини, чрез които се изразява одобрението са потвърждението, похвалата, поощрението, наградата. Потвърждението правилността на определена постъпка (съгласието с нея) може да се изрази само с лека усмивка, кимване с глава, „благ поглед“ с думите „добре“, „така“, „много съм доволен“. Похвалата е по-висша форма на одобрение и най-често има публичен характер – пред класа, родителска среща, със заповед на директора, която се чете пред всички класове на училището. При похвалата е важно не само да се демонстрира задоволството от работата или постъпката, а да се подчертае нейната положителна стойност. Наградата – най-висока положителна оценка, се връчва при по-особени тържествени случаи – завършване на училище, юбилей, тържествени годишнини.

-Наказанието– както одобрението не винаги се изразява с награда, така и неодобрението не при всички случаи трябва да се свързва с наказанието.

Наказанието показва на ученика (възпитаника), че неговите действия не са неограничени, че те се определят от интересите на колектива – класа, училището, семейството, обществото. Ученикът трябва да изпита чувството на неудовлетвореност от наказанието. Такова чувство възниква, когато някакъв авторитет – личност или колектив. Необходимо е наказанието да подтикне към анализ на постъпката или поведението, да се остави достатъчно време за размисъл и самооценка. Наказанието няма за цел да причини физическа болка (страдание), но то трябва да предизвика неприятни преживявания.

За метода на „взрива“ – Специален метод на превъзпитание, обоснован и резултатно ползван в системата на А. С. Макаренко. Когато действието на другите методи няма положителен резултат (ефект), когато на педагога не му се отдава да върви постепенно към положителни промени в личността, тя се „взривява“. „Взривът“ е значи с рязка мярка да се разруши, да се „взриви“ лъжливата позиция, която се е изградила у възпитаника. Това се осъществява не с наказанието. Рязката мярка не е задължително свързана с отрицателни преживявания, лишения, а обратно има преди всичко положително съдържание. Нейни отличителни черти са: неочакваност и висок емоционален заряд.

Думата „метод“ е от гръцки произход и означава начин, път за определена цел, способ на действие. В педагогически дискурс понякога методът на възпитанието се свързва с начина, по който се осъществява възпитателния акт. Изборът на конкретния метод е сложна ориентация към съответния механизъм (инструмент) за най-пълноценно осъществяване на възпителното намерение. Методите на възпитание до голяма степен определят и възпитателните стилове: авторитарен, демократичен, либерален и т. н. Въпреки че възпитателни актове се свързват с използването на конкретен метод на възпитание, обикновено във възпитателната практика се говори за групи (набор) от методи.

Може да се каже, че осъществяването на възпитанието изисква разностранното влияние на различни начини на въздействие. В съвременната педагогическа литература същността на възпитателните методи се свързва с педагогическата проекция на обективните фактори на социалната действителност, които трансформират личността. Чрез педагогическата трансформация влиянието на факторите на социалната действителност навлиза в активната зона на педагогическо значимото социално-ценностно действие. То се осъществява чрез педагогически коментар (тълкуване) на социално-ценностните реакции. В зависимост от трансформациите на основните за възпитанието социални фактори. Н. Щуркова определя стратегическите възпитателни методи, от които зависи цялостната организация на живота на детето, тъй като имат факторен характер това са:

Методи на организация на възпитаващата среда

Методи на организация на възпитателната дейност т.е. взаимодействие на детето със средата

Метод на организация на осмислянето от детето на разкриващия се пред него живот.

Основните стратегически методи се разполагат в тактически методи за възпитателно въздействие,който формират отношението към обкръжаващата среда.чрез методите на въздействие педагога моделира това отношение като регулира, иниицира и придава на формите му културни очертания.

В педагогическия арсенал са налице три основни метода за възпитателно въздействие: убеждаване, упражняване и педагогическо оценяване, чието приложение е в полето на педагогическите технологии. Названията им имат особена педагогическа семантика и професионален смисъл, който не винаги съответства на непосредственото лексикално значение. Конкретното същностно-съдържателно многообразие на тези методи се разкрива чрез следните разновидности:

Методът на убеждаването се осъществява чрез действията и на педагога: съждение; аргументация; мнение, съобщение за лично отношение и самочувствие; съобщение за общоприети културни правила и норми; разкриване на вътрешния смисъл на случващото се.

Методът на упражняването се свързва с реалните практически действия на детето, които осигуряват изявата на неговото отношение и формират съответните поведенчески умения. Той се осъществява чрез: пример; молба нещо да се извърши или промени; показ-инструкция, включен в контекста на някаква съвместна дейност; специален тренинг, отработващ определени поведенчески навици; игра с правила; традиционно-ритуално оформяне на определени

правила на поведение; заповед за определено действие в екстремални ситуации

Методът на педагогическото оценяване се представя чрез две разновидности – открита и скрита. Те се различават не само по начина на изявата си, но и по своята ефективност. Откритата педагогическа оценка се осъществява чрез типични и имплицитни за педагогическото ежедневие начини на действие. Това са: поощрението и наказанието. Поощрението се осъществява чрез: одобрение,похвала; награда; благодарност; отличие (звание). Наказанието има аналогични изяви с противоположна посока на оценъчната скала: забележка; лишаване от нещо (удоволствие); осъждане (мъмрене); предупреждение и изключване от системата на общуване или групата, вт. ч. от учебно-възпитателната институция. Скритата педагогическа оценка има по-висок заряд на ефективност, тъй като стимулира изявата на субективната самостоятелност на детето. В съвременната възпитателна практика тя се свързва със следните разновидности: „Аз – съобщение“ – огласяване на собственото преживяване и състояние („Аз винаги/никога/обикновено...“). „Ти – съобщение“ – огласяване на предполагаемото състояние на детето („Ти навярно...“); „естествено последствие“ – неизбежен развой на обстоятелствата, в които детето се включва като резултат от собственото си поведение; възлагане на оценъчни пълномощия; отложена във времето оценка.

Осъществяването на възпитателния акт се провокира и определя от конкретната възпитателна ситуация. Съдържанието на възпитателните методи се разкрива чрез и във влиянието на специално организираната среда и взаимодействията в нея (конст­руираната възпитателна реалност). На практика това се осъществява чрез :

непосредственото влияние на възпитателя върху възпитаника;

създаване на специални условия , ситуации и обстоятелства, които принуждават възпитаника да промени отношението си, да изрази своя позиция, да прояви характера си;

общественото мнение на референтната група, на значим и авторитетен за възпитаника друг, на средствата за масова информация;

съвместна дейност на възпитателя с възпитаника, общуване, игра;

процесите на обучение, самообразование и предаване на информация,

социалният опит в семейния кръг, приятелското и професионалното общуване;

народните традиции, фолклорното творчество, художествената литература и други изкуства.

2. КЛАСИФИКАЦИЯ НА МЕТОДИТЕ ЗА ВЪЗПИТАНИЕ

Приложението и въздействието на възпитателните методи е комплексно. Използването на определени групи от методи (похвати, техники) е в непосредствена зависимост от педагогическата ситуация, личността на възпитаника и опитността на педагога. В този смисъл всяка класификация на възпитателните методи е условна. Съвременната интерпретация на проблема у нас може да се представи обобщено чрез две основни позиции (гледни точки), отразени в университетските учебници. Втората визира методите като компонент на възпитателните технологии. От позициите на системния подход методите се обосновават във взаимовръзка с целта, задачите и съдържанието на възпитанието. Като основна характеристика се посочва вариативният им характер, който „произтича от сложността, от многоаспектността на педагогическия процес и от взаимодействието на компонентите в системата. Възпитанието се мисли като сложна динамична система, чиито управленски етапи определят и класификацията на възпитателните методи. Те се определят в четири основни групи:

Методи за проектиране на възпитателната дейност – проучване на училищната документация, на тестове, разговори с родителите и учителите и др.

Методи за организиране и провеждане на възпитателната дейност: разговор, беседа, дискусия, пример, упражнение, игра, превключване, убеждение, самоанализ, самопреценка, самопоощрение, самопринуждение, самовнушение, автотрениниг и др.

Методи за регулиране, коригиране и стимулиране на възпитателната дейност: поощрение, наказание, похвала, доверие, споделяне на отговорността, съчувствие и разбиране и др.

Методи за преценка на възпитателната дейност (диагностични): наблюдение, анкета, социометрия, педагогическа ситуация, кръстосани характеристики, оценка на компетентните съдии, самоанализ, самооценка и др.

Другата позиция анализира трудностите и противоречията по отношение на дефинирането и класификацията на възпитателните методи и акцентува върху типичното опростяване на връзката между метод и резултат чрез оценяването на различните ефекти, които може да постигне едно и също възпитателно действие (похват). Методът се представя като съвкупност от похвати, всеки един от които може да се прилага за постигане на различни цели. Като илюстрация на основната теза се сочат похватите : разясняване, доказване, оборване, личен пример, иронизиране, осъждане, демонстриране на огорчение. Предлага се класификация, основана на следните принципи :

1. Приема краен брой методи – три: убеждаване, поощряване и наказание

2. Методът се разглежда като понятие, с което се обозначава съвкупност от сродни похвати. Всеки похват изразява неговата същност. Съвкупността от похватите т. е. всеки от тях, води до сходен резултат.

3. Всеки от похватите на всеки метод има и други ефекти. Когато педагогът реализира даден похват може да постигне основната цел, но може и да не я постигне – похватът може да прояви друг ефект.

4. Наличието на много ефекти показва, че мястото на всеки похват в рамките на един метод не е единствената му позиция. Така се преодолява едностранчивото разбиране, че за постигането на определен резултат съществува един подходящ метод

5. Всички разсъждения около класификацията показват, че за практически нужди вниманието следва да се съсредоточи върху истинската същност на похватите за възпитание. Названието на метода, който обединява логически сходните похвати е подробност. На практика възпитателят извършва конкретно действие, за да разреши възникналата педагогическа задача, а другото име на действието е именно похват(пак там, 167-168).

3. Прототипни (традиционни) методи за възпитание

Традиционните методи за възпитание се основават на принципите на класическата педагогика за силата на възпитателното въздействие и приучването на детето към нравствено-поведенческия модел на възрастните. Прототипите на най-древните възпитателни методи, които и днес имат своите съвременни проекции са: примерът, убеждаването, приучването поощряването, наказването.

Примерът е типичен възпитателен метод, основан на значим и убедителен образец за подражание. Той е особено ефективен за малките ученици, които се респектират от авторитета на учителя, на родителя, на герои от художествената и аудио-визуалната реалност. В качеството си идеал (идол) примерът е един от най-притегателните и влиятелните образци за подражание особено в тинейджърската възраст, когато стремежът към постигане на образи на значим друг е компонент при постигане на психосоциалната идентичност.

Убеждаването е възпитателен метод, който е насочен към формирането на определени качества на личността и се основава на влиянието върху разума, волята на възпитаника. Той се осъществява чрез разказ, беседа, дискусия примери от художествената литература и др.

Приучването (упражняването) се основава на система от упражнения, чрез които се демонстрира желано просоциално поведение и се решават нравствени. По пътя на повторението (проиграването) и самоорганизирането се постига филтриране на привички за поведение, които съответстват на приети (позитивни) възпитателни модели.

Поощряването се свързва преди всичко с чувството на удовлетворение, което утвърждава емоционално постъпките на възпитаника. Чрез него се стимулира позитивното поведение и стремежът към одобрението на другите. Разновидности на поощрението са похвала, награда, прощаване на постъпка (грешка). То е особено позитивен метод, с потенциал за формиране на старателност, отзивчивост.

Наказването е един от най-древните възпитателни методи. То снижава негативните действия на детето и коригира поведението му чрез осмисляне на допуснатите грешки. Наказването е метод с превантивен характер, насочен към позитивно преосмисляне и конструктивна корекция на деструктивното поведение. То изключва моралното унижение и физическите страдания, макар че историята на възпитателната практика познава и особено драстични наказателни примери. Еволюцията към хуманизиране на самото наказание във възпитателната практика всъщност определя и особеността на този метод. Може да се каже, че отношението към него определя и модела на педагогиката, и съответните модели на модерната организация на възпитанието. Мишел Фуко изследва метаморфозата на наказателните методи и чрез анализа на смекчаването на наказанието като „техника на властта“ представя „как човекът, душата, нормалният или ненормалният индивид дублират престъплението като обекти на наказателното действие и как един специфичен начин на принуда поражда човека като обект на знание за един дискурс с „научен“ статут“.

Съвременната „диспозиция“ власт– знание се характеризира с всеобщ паноптизъм, дисциплиниране и нормиране. На практика отношенията на властта пронизват институциите – училището, семейството, клиниката, затвора и чрез определени стратегии осигуряват дисциплинирането на обществото. Според Фуко дисциплината е тип власт, „модалност на упражняването на властта“, която включва ансамбъл от инструменти, техники, способи, нива на приложение, мишени; тя е една „физика“ или една „анатомия“ на властта, една технология“. Поета от различните институции и държавния апарат, дисциплината се движи от затворените инстанции към генерализирания и „безкрайно генерализуемия“ принцип на „паноптизма“. Така се формира дисциплинираното общество и се проедолява социалната „карантина“ на властовите отношения, които се разпространяват до някои от отдалечените (и малки) елементи. Основни инструменти за това са надзорът и нормализацията (властта на Нормата), с които човечеството стъпва в модерното общество. „Тенденцията е знаците, които бележат статуса, привилегиите, принадлежността да бъдат заменени, или най-малкото към тях да бъде добавена една система от степени на нормалност, означаващи принадлежността към едно хомогенно социално тяло, но служещи сами по себе си за класифициране, йерархизиране и разпределяне на рангове. В някакъв смисъл нормализиращата власт налага хомогенно и индивидуализира, като позволява измерването на отклоненията, определени на равнища, фиксирането на специалности и оползотворяването на различията чрез поставянето им във взаимна зависимост“.

Главна роля в този процес има изпитът. Според М. Фуко той е „един нормализиращ поглед, надзор, който позволява окачествяване, класифициране и наказване“ (пак там). Така изпитът съчетава както техниката на надзираващата йерархия с нормализиращата санкция, така и отношенията на власт с отношенията на знание. Изпитът прави „индивидите видими по начин, който позволява тяхното диференциране и санкциониране“ и затова „във всеки дисциплинарен диспозитив изпитът е крайно ритуализиран“. Констатацията на Фуко, че училището се превръща в апарат за непрекъснато изпитване (сравняване, измерване,санкциониране) отдава значимото и на значението, което този факт има за епистимологичното „отприщване“ на педагогиката, респективно науките за възпитание и тяхното научно функциониране.

4. Нетрадиционни (алтернативни) методи на възпитание

Съвременността и безпокойствата на модерното научно-педагогическо познание провокират използването на различни нетрадиционни методи за възпитание. Все по-голямо значение придобиват методите, които влияят върху екзистенциалната сфера на личността. Един широко приложим в това отношение метод в голям потенциал за саморефлексия, е т. н. метод на дилемите, провокиран от известните нравствени дилеми на Л. Колбърг. Най-общо методът се състои в утвърждаване на морални дилеми, основани на принципа на справедливостта. Те могат да се формулират от всеки учител, родител или от самите деца, при условие, че се спазват следните изисквания:

Да има отношение към реалния живот;

Да бъде ясна и разбираема;

Да бъде незавършена;

Да включва два или повече въпроса с нравствено съдържание;

Да предлага избор на вариантни решения, които поясняват възможния натурализъм в поведението на „главния герой“.

„Драма-дилема“ е друг метод, който е основан на използването на театралното изкуство (драмата) за решаване на проблеми и конфликти с деца и възрастни. Използва основните принципи и похвати (техники) на психодрамата, но има своя специфика и по-изявен „педагогически“ характер. За разлика от психодрамата това не е предимно терапия, а метод за самоусъвършенстване, осъществяван чрез т. н. театрална среща (5,118). Той е насочен към психологически моралния човек, но „обременен от комплекса на разнообразни проблеми, грижи, конфликти“ (пак там). Методът акцентира предимно върху проблема и по този начин театралната игра се превръща в инструмент за решаване на конфликти и способ за самоизразяване. Главен герой (актьор) може да бъде всеки от участниците, а център на срещата е обща за групата дилема. Участниците се сменят и по този начин „превръщат конкретното решение в едно от възможните. Така за сметка на театралната импровизация или наблюдаването на това, което се случва от залата ще помагаме на всеки, който е дошъл на срещата да разшири репертоара на поведението си, да изпробва върху себе си разнообразни идеи и начини на действие. Дилемата от тясно лична история се превръща в своеобразен експериментален полигон, придобива чертите на универсален опит“.

Третият метод е свързан със съвременното възраждане на „класическата“ психоаналитична педагогика и практическото приложение на психоанализата в педагогиката. Това е така наречената психоаналитично-педагогическа възпитателна консултация за деца и родители. Методът е особено ефективен за работа както по преодоляване на детските конфликти, детската агресивност, оказване на помощ за т. н. „трудни“ деца, така и при ресоциализация на непълнолетни правонарушители, при обучението на деца в болничните заведения и др. Основополагащо е разбирането, че проблемите на децата и родителите са взаимосвързани и не могат да се разглеждат изолирано. Методът се осъществява чрез индивидуални (отделни) и групови консултации. Подготвените специално за това психоаналитични педагози (психоаналитични-педагогически консултанти) могат да изпълняват и ролята на „домашен педагог“ (помощник). Домашният педагог е помощник по възпитателните проблеми, който „не само делегира професионална отговорност, но знае, кога именно в консултирането трябва да бъде привлечена и трета персона“ (8,240). Основен технологичен инструмент е разяснението, разбира се не като психоаналитично тълкуване, а като особено– действено изменящо и инициативно знание. Психоаналитично-педагогическата възпитателна консултация има четири етапа:

1. Изясняване и разясняване на основната проблема. Цел: да се направят родителите (възпитателите) вътрешно свободни, така че да биха могли да изменят своите възпитателни позиции.

2. Да се разбере детето и да се реконструират (биографични, етиологични) взаимовръзки между вътрешния и външния свят. Цел: да се прояви този полезен опит и тези преживявания, които могат (отново) да открият пред детето шансове за благополучно развитие.

3. Така да се промени обектното отношение на родителите (възпитателя) към детето, че радостта, любопитството уважението и търпимостта да могат да встъпят на мястото претоварването, упреците, очакванията, които будят страх преносите. Тук особено значение придобива работата над позицията „отговорности за вината“. Цел: (ново) придобиване на способността да се идентифицират със собственото си дете, а също и способността за проникновение и разбиране на своите отношения с него.

4. Да използват тази способност за разбиране за това да осигурят чрез съответстващи действия внедряването в реалния живот изводите от диагностичните разяснения, а също и да съдействат за придобиването от детето на определен „важен опит“.

Методите за възпитание са действеният инструментариум, чрез който се е осъществява възпитателният акт и се постигат възпитателните задачи. Практическото им използване се съобразява с възрастта на възпитаника, спецификата на ситуацията и сферата на въздействие (естетическа, нравствена, религиозна, интелектуална и т. н.). Възпитателните методи са обвързани с жизнения свят на човека и през различните му етапи се модифицират и променят в зависимост от възпитателния дефицит. При възрастните хора методите се включват в арсенала от стратегии на оказване на помощ в процесите на социализация, на адаптация към промените в корекция на поведението и взаимоотношенията.

5. Методи ЗА възпитание на децата

Съществуват четири основни метода за възпитание на децата.

Първият метод – това е възпитание с доброта и нежност. То е възможно, когато е налице сътрудничество с децата. Сътрудничеството само по себе си вече е доброта. То е възможно, когато родителите разбират, че пред тях стои личност, а не предмет или „плът от тяхната плът“. С други думи, пред тях стои отделна личност, преживяла много прераждания до този момент, а не тяхна собственост. Тази личност може да съществува независимо от нас, съществувала е до този момент и ще съществува и без нас. Ако е налице такова разбиране, сътрудничеството е възможно. Разбира се, в резултат на сходни съдби, нашите деца приличат на нас, но истината е, че не бива да ги смятаме за наши копия. При правилно разбиране на взаимоотношенията с детето, се появява възможност за по-отзивчиво и ненатрапчиво общуване. Тогава детето само признава авторитета на родителите си, уважава ги и е склонно да ги слуша.

Вторият метод е възпитание чрез пристрастяване. Такова възпитание е от типа – ако си добро дете, ще имаш всичко, което поискаш. А ако си лошо, нищо няма да получиш. Това възпитание е от позицията на материалната заинтересованост. Така децата се възпитават в пристрастеност.

Третият метод е възпитание в невежество – когато над детето се извършва насилие. Разглезването на децата е също възпитание в невежество.

Четвъртият метод е безличностното възпитание, когато родителите просто не обръщат внимание на детето си: „Нека живее, както си иска. Всички деца са били такива и нищо страшно не се е случило. Всички пушат, пият..

Последните три са методите на неправилното възпитание. Те възникват, защото човек смята детето за своя собственост, т.е. родителите смятат детето си за част от себе си, детето не принадлежи на себе си, а на тях. В този случай, родителите не могат да възпитават правилно и резултатът е нулев. Лъжливото его на детето в този случай ще протестира срещу волята на родителите си. Това става от само себе си, независимо от това дали ние искаме това или не.

6. Методи за психическо въздействие и възпитание

Внушението е реално съществуващ фактор в ежедневното общуване и взаимовлияние между хората. Като определение на внушението може да се каже, че е средство за психично въздействие. В повечето случаи внушението протича като несъзнаван процес в обекта на въздействие. Или да внушаваш означава да налагаш волята си без да си служиш с убеждаване. Има няколко вида внушение. Един от тях е подражателното внушение, т.е. човек подражава на действията, мислите и т.н. на друг човек. Това внушение действа особено много при децата, но също работи и при възрастните. Основен вид внушение е словесното внушение, но за него ще говорим по-нататък. Друг вид внушение е убедителното внушение. Това е един вид пряко внушение, което роботи с логически аргументи. Най-мощния вид внушение, с което в най-голяма степен може да се моделира човешкото поведение е медицинското или хипнотично внушение – с една дума, хипноза. Сега ще се спрем по-подробно на словесното внушение. Ако трябва да направим по-детайлна класификация на словесните внушения, те могат да се разделят на три групи: преки, косвени и открити.

Пряко внушение (Пр.: „Ти си лош“; „Когато се прибереш в къщи, първото нещо, което ще направиш е да изхвърлиш кофата“)

За разлика от прякото внушение, Косвеното е далеч по-разнообразно. Косвеното внушение трябва да се използва внимателно, тъй като то се приближава до манипулацията. Един вид косвено внушение е:

1.Създаването на положителна нагласа

2. Импликацията, Пр.: „Майката казва на детето: Недей да си лягаш преди да си се нахранил!“

3. Негативно парадоксално внушение – то се заключава в това, да накараш някой да направи нещо, като едновременно му кажеш и да не го прави, Пр.: „Не мисли за розов слон“

4. Двойна връзка, Пр.: „Чудя се дали ще измиеш чиниите преди да излезеш или като се върнеш“, коментар: Това е възможност за избор, макар и илюзорен. Предлагаме два варианта на едно и също решение.

5. Троизъм – говорене на очевидни истини и баналности. Пр.: в хипнозата – често по време на отпускане хората изпитват потребност да затворят очи. Когато ти е удобно можеш да се отпуснеш. Човек просто не може да не се съгласи.

6. Внушение с изпускане на елемент. Ако при изреждане на важни елементи, някой се пропусне, това позволява той да изпъкне.

Открито внушение. Този тип внушение предлага голям набор от възможности, голям избор.“Можете да се учите по различни начини“,“Има различни варианти за работа“.

Има и внушение, обхващащо всички възможности. Невербални внушения жестове, поза, интонацията на гласа. Един от най-мощните методи на психическо въздействие, който е и психотерапевтичен метод. Това е хипнозата. Самото название „хипноза“ произлиза от гръцката дума „хипнос“, което означава „сън“. Когато през 1842 г. английският лекар Дж. Брейд вместо приетите дотогава „магнетизъм“ и „месмеризъм“ използва термина „хипнотизъм“, последният добива популярност. По-късно той стига до заключението, че основните феномени на хипнотизма, такива като каталепсия, анестезия и амнезия, могат да бъдат постигнати и без внушаване на сън. В традиционните теории и съвременните им варианти, хипнозата най-често се разглежда като променено състояние на съзнанието, характеризиращо се с фокусирано внимание и повишена внушаемост на хипнотизирания.

Методите за въвеждане в хипнозата са много: фиксация на погледа върху блестящ предмет или светлина, гледане в определена точка на тавана и постепенно затваряне на очите, различни словесни и несловесни подходи. Възможно е да се използват и релаксация, зрителни представи (например за бавно слизане по стълби), внушени движения и усещания (за накланяне на тялото, тежест, лекота на ръката), предизвикване на дишане като при сън. При провеждане на серия от сеанси могат да се използват и сигнали за влизане в хипноза. При повечето хора е възможно да влязат в повърхностна хипноза, други – в средна степен, трети достигат до дълбока хипноза. Обикновено с всеки следващ сеанс хипнозата става все по-дълбока. Съществуват и методи за увеличаване на нейната дълбочина.

Докато принципите на възпитанието се разполагат в основата на възпитателната дейност, методите отразяват съвкупността от действия, необходими за разрешаването на определена възпитателна задача. Те са видимото проявление на възпитателната дейност. Те дават отговор на въпроса „Как всъщност да се възпитава?“. Известно е, че няма възпитателен метод, който да е универсален. „Мисленето“ на възпитателния метод е едно от необходимите условия за формирането на умения за избор на подходящ метод или комбинация от методи. Не трябва да забравяме, че значителна част от родителите, в ролята си на възпитатели не владеят научната педагогическа терминология и прибягват до интуитивна основа. Първите методи, които ще представим са поощрение и наказание. Те намират диалектическо взаимоотношение на противоречивост. И чрез двете може да стимулираме едно дете да извърши някаква дейност, но в масовото обществено съзнание наказанието се приема като негативно и може да го мислим в контекста на дестимулирането. Друга възможна класификация е:

Метод – Поощрение

Основна характеристика на поощрението е изразяване на одобрение, той е позитивно ориентиран метод със стимулираща функция. То може да бъде вербално и невербално. При вербалното обикновено се използва думата похвала, тя се разглежда като „награда“. Основания на възпитателните възможности на похвалата :

· Чрез нея се затвърдява позитивното

· Изпитва се чувство на удовлетвореност

· Увеличава желанието да се учи по-упорито и като цяло е силен стимулатор на поведението

· Вербалното поощрение се счита за по-ефективно от материалното

Изисквания към ефективната похвала :

· Да е конкретна – детето трябва да знае за какво точно е похвалено

· Да бъде заслужена

· Да информира децата за ценността на изпълненото от тях

· Да бъде изказана искрено

· Да бъде незабавна, а не след известен период от време

Похвалата може да бъде неефективна когато :

· Се използва безразборно

· Случайно или е просто една положителна реакция

· Дава се без да се отчитат положените усилия

· „приписва“ успеха на външни фактори като късмет например

Невербалните поощрения могат да се разпределят в две групи: афективни –погалване, гушване, усмивка или материални. Някои деца биха предпочели родителите им да ги похвалят в присъствието на приятели вместо да получат материална награда. При материалните поощрения понякога са по-добър мотиватор за извършването на някаква дейност, то може да стане на базата на договаряне, но трябва много да се внимава, защото много бързо би могло да се загуби мотивацията.

Метод – Наказание

Още Аристотел в своята „Никомахова етика“ посочва едно от основанията за възпитателната ефективност на наказанието : „Наказанието е един вид лекарство, а в природата лекарството е да действа посредством контраста.“. Наказанието е естествен метод, защото няма човек, който да не греши в процеса на своето развитие. Сред основните функции на наказанието е да коригира поведението, детето трябва да разбере къде и в какво греши, да предизвика чувство на неудовлетвореност, дори срам. Основна характеристика на наказанието е изразяване на неодобрение. Това е негативно ориентиран метод най-вече, заради емоциите изпитвани в психологичен план. Предпоставка за използването на наказанието е фактът, че това действие би могло да не се повтори, и че се постига промяна не само в поведението, но и в съзнанието на възпитавания.

Изисквания :

· наказанието трябва да е навременно и съответстващо на поведението

· да предизвиква у детето размисъл за погрешността на постъпката му

· то не трябва да вреди на здравето,

· детето не трябва да се страхува от наказанието или това не би трябвало да е унижение на човешкото му достойнство

· наказанието не трябва да е за сметка на награда

Кои са границите при прилагане на наказанието? Формиране на занижена самооценка, комплекс за малоценност. Наказанието има различни проявления. Вербалното може да бъде – устно, писмено, забележка, порицание, упрек, мъмрене и други. Популярна форма на наказанието е „лишаване от..“ Най-отричаната форма на наказанието е телесното (физическо). То деградира, дехуманизира и унищожава детето. Преди да се наложи дадено наказание родителите трябва да разберат каква точно е причината предизвикала непослушание. Наказанието може да бъде уместно ако сме сигурни, че всички физически и емоционални нужди на детето са удовлетворени. То трябва да се използва като крайна мярка.

Метод – Личен пример

В основата на метода стои механизмът за подражание и мотивът за индентификация. Естественият стремеж към подражание може да бъде използван за целите на метода „личен пример“, когато възпитаващия съзнателно решава да служи като модел на подражание. Същността на метода се състои в съзнателното демонстриране на начини на поведение с цел да бъде последван. Според К. Обуховски всеки, който поради своята обществена функция би могъл да бъде „надарен“ от младия човек с всичко онова, което той би желал да види у него е модел (обект) на подражание. За съжаление методът „личен пример“ може да бъде натоварен отрицателно от гледна точка на разминаване на различни модели. Цялостната заобикаляща среда предлага модели за подражание и индентификация – семейна, училищна и мас-медийна. Препоръчва се най-популярните – лидерите в училище да бъдат включвани в съответни дейности в училището, за да се мотивират и другите ученици, които се индентифицират с тях (било като външност или поведение).

Метод – Съревнование

Един от най-целесъобразните методи за стимулиране на дейността и поведението. Участието на децата в различни форми на съревнование като състезания, конкурси, олимпиади и др., дава възможност не само за взаимно сравняване на постиженията, но и за обективно външно оценяване на съответен талант или допълнително стимулиране на усъвършенстването им. Съревнованието дава подтик в борбата за оцеляване и желанието за превъзходство, то пронизва целия живот на хората. Чрез него се повишава социалния контрол. Основното ограничение на съревнованието е опасността, ако то е твърде силно, при поражение индивидът може да преживее неуспеха доста тежко, да почувства унижение, фрустрация. Томпсън тук посочва „кооперативното сътрудничество“, при което групи които си сътрудничат се съревновават с други групи.

Метод – Ролева игра

Той е по нов метод. Неговите възпитателни цели и задачи са свързани с постигане на разбиране на гледната точка на другите, когато тя е различна от собствената, и на тази основа – създаване на условия за постигане на консенсус, формиране на толерантност и постигане на разбирателство. Може да бъде посочена ролева игра с наименование „Млади и с увреждане“, като на преден план се извежда емпатийността.

Метод – Обсъждане

· постигане на разбиране на другата гледна точка

· формиране на умения за водене на диалог

· формиране на умения за вземане на решения

В редица случаи обсъждането стои в основата на формирането на отношения, нагласи и убеждения. Той е много ценен, когато се разискват въпроси с противоречив характер. Обсъждането подпомага процеса на формиране и утвърждаване на собствена позиция.

Метод – Убеждаване

Основна цел е постигане и приемане на истинността на някаква идея. То неслучайно се интерпретира като венец на всяко възпитание. Тук се формират трайни възгледи за света и човека. Понякога основанията на убеждението не са рационални. Те са свързани с емоциите и чувствата. За да бъде успешно използвано за възпитателните цели, речта на възпитаващия трябва да отговаря на логически правилно структурирана, така и на емоционално въздействащата реч. Основното ограничение на метода е, че той не винаги завършва с успех, особено когато има натиск определена идея да е приеме за вярна.