Церемониално

Препълнен с усещания сядам да пиша отново.
Хубаво е да следвам нишката на писането, да нея изпускам… и едновременно с това да бъда кратък. Макар и сега да не е толкова от необходимост, колкото е решение. И рядко усещам такава недостатъчност на думи.
Благодарение на приятели, успях да гледам в четвъртък японски модерен балет – японската трупа Mademoiselle Cinema.
Беше зашеметяващо. Как ли може да се опише? Започна интерактивно – с японци, говорещи на смешен български, с преднамерено несръчни движения… Музиката се изостряше и на моменти се превръщаше в шумове на границата на търпимостта. Още на петата минута вече бях другаде, но Силвето беше до мен… А човешките тела пред нас се извиваха, размятаха, въртяха, скачаха, навеждаха се… Бяха толкова завладяващо съвършени в самообладанието и френетичността си, че нямаше нужда от звук!
Имаше също екран със съвременни и футуристични образи. Музикалните мотиви и картините се сменяха, а образите и фигурите ставаха все по-дълбоки – като навлизане в бушуващо море, а дъното все повече се отдалечава, но никой не мисли да се връща!..