Толкова много неща искам да направя, но понякога не успявам дори да ги споделя. Може би първите ми думи в това слънчево утро напомнят мърморене. Мисля обаче да ги накарам да кажат нещо друго, нещо повече, да тръгнат в друга посока.
Много ми се слушаше джаз. И имах хубаво усещане за предстоящото събитие, и сега ми се иска да напиша нещо за него.
Концертът на 5 март беше на Емануел Бекс и компанията му. Събираха се в София, в „Лилавия салон“ на Чешкия център. Включиха се и други музиканти – българи и чужденци. Някои просто излязоха от публиката с инструментите си.
---
Саксофонистът беше слаб, чернокос и млад. Извиваше се около старинния си инструмент като върба, а звуците се плетяха в неразбираем ред (безредие).
Органът на Емануел Бекс също беше старинен и звучеше далечно и приглушено, като тътен, който не знае на къде да тръгне.
А барабанистът – в него също имаше нещо стихийно. Той просто черпеше сила от някъде и я оставяше да се лее през него.
В началото всичко беше толкова объркано, предизвикателно, лудо, непридвидимо. Музиката се разливаше и отдръпваше като бушуващо море от звуци. Трябваше ни време за да „вденем“ поне малко.
Толкова беше ново.
---
Влязох и просто седнах на земята най-отпред, с чаша тъмна чешка бира. След малко на земята седна и директорът на Чешкия център Михаел Поспишил. А концертът се извисяваше все повече и повече. Издигаше се като есенно листо, което е поело нагоре, и стигна до точка, от която не можеше да се върне.
Включиха се Веселин Веселинов-Еко (бас), Димитър Семов (барабани), Михаил Йосифов (тромпет), Вили Стоянов (тромбон), и един цигулар. Саксофонистът на френското трио се оказа също кларинетист. Дойде дори Даниел Шнидер, швейцарецът, който щеше да свири на следващия ден. Той, разбира се, носеше своя алт-саксофон.
Благодаря на Галя, която ми писа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар