Предпразнично

Краткост.
How many roads must a man...
:)

Следи в снега

Съвсем закъснях. Толкова много дни изминаха от концерта… Циганската музика на Теодосий Спасов и други музиканти. ЧУДНИ. Как е възможно да са толкова хубави? На моменти – безметежни, на моменти – дълбоки и замислени, и все пак леки.
Теодосий беше приветлив както винаги. Тъмният му костюм контрастираше с посивяващата коса. Беше по-откровен и отдаден на музиката от другите, а те изглеждаха „по-волни”. Може би защото не „работеха” с уста, може би защото той беше най-прочутият, лицето, което даваше и отнасяше славата… или позорът, според случая. Всички свиреха обтегнати като струни, понякога дрезгаво, в задавен екстаз… Кавал, гъдулка, тамбура… Българският фолклор се преплиташе с източни мотиви.
Неочаквано младите барабанисти съвсем освежиха музиката си със своите сола!
Децата ходеха нагоре-надолу из публиката, а аплодисментите бяха израз на неспирна радост.
Тогава Теодосий посвети последната мелодия на Крикор Азарян, който беше починал същия ден с думите:
- Той ни чака там някъде!...
Същият ден открих, че имам няколко бели косъма в косите и на веждите, после падна сняг и, както каза този голям човек Павката:
- Навън е бяла приказка…

Очи чёрные

- Очи, черни очи,
шалави, палави!
Що жално гледате,
жално та милнаво?
Продадени ли сте,
или заложени?
- Не сме продадени,
нето заложени,
най ме мама била,
била, посгодила
за Мирчова синка,
за Колю войвода,
пък ази го неща,
неща и не рача.
(Ямболско)

Без носталгия

Може би твърде леко? Без пари, без особени желания и мисли, крачейки нанякъде през слънчевия ден… Би било твърде много ако старите приятелства бяха така хубави и силни, както преди. Останали са малко.

Пристигане

Напомняне от В.: „Денят, в който спряхме да тичаме, бе денят, в който пристигнахме.” Дали същото важи за кацането?

Mare

Mare Nostrum (2008). Jazz.

Mark

Докосване до нещо радостно. Mark Knopfler, Get Lucky, 2009.

The Who

Manfred Mann

Китара

Един китарист си забрави китарата и също сърцето насред пътя в далечна пустинята.

Къде ли

Това, което правим за да оцелеем, убива това, което обичаме… (Б. С.) И когато се обърнем назад и почувстваме онази огромна празнота и нужда в нас - опитваме се да построим мост, но почти винаги времето го отнася безвъзвратно, като река, придошла напролет, когато снеговете се топят.

Антонио

За Антонио Форчионе в Sofia Live Club – 27 ноември 2009 г.
Той не е непорочен и възвишен.
Даже е надменен и комерсиален – във вида си, в действията и в свиренето си…
Но това са само някои от болестите на нашето време.
Виртуоз. Шоу… Той свири дори с малко походно вентилаторче…
А музикантите, с които свиреше, не му бяха равностойни… Имаше го блясъкът, но я нямаше съкровеността! (Както на сцената, така и пред нея… А клубът е великолепен, лъскав, модерен…)
На моменти носталгията придаваше повече дълбочина и истинност на музиката му.
Дали виртуозността замъглява чувствеността на музиката?
Не би трябвало, защото първото служи на второто.
Бях съвсем близо до сцената и за съвсем кратки мигове в мен (в нас!) се „мяркаше” хармония, свързана с желанието по нещо, което преди миг е отминало…
Усмивки и изненади имаше. Парчето, което беше най-добро, беше онова, което беше най-малко подготвено. Billie Jean.

Непознаване

Бях си казал, че в блога ще събирам само от хубавите неща по света. Лошите и без това ни намират… твърде лесно даже. И ето, че пак задавам въпроси – усещам трудностите при формулирането им, както си говорихме вчера – че някои неща са неизразими с думи. А и не бива… И, може би, отговорите са още по-смътни и неясни…
Нужно ли е да познаваш някого за да го чувстваш близък?
Не мисля, че е нужно.
Но не трябва да очакваш, че дори и най-близките ти ще бъдат открити.
А когато ти липсва тази откритост?... Имаш ли право да я търсиш, да я желаеш?
Да, защото търпението е притъпяване и отлагане на нещо, което е преживяно, дори и само отвътре.

Церемониално

Препълнен с усещания сядам да пиша отново.
Хубаво е да следвам нишката на писането, да нея изпускам… и едновременно с това да бъда кратък. Макар и сега да не е толкова от необходимост, колкото е решение. И рядко усещам такава недостатъчност на думи.
Благодарение на приятели, успях да гледам в четвъртък японски модерен балет – японската трупа Mademoiselle Cinema.
Беше зашеметяващо. Как ли може да се опише? Започна интерактивно – с японци, говорещи на смешен български, с преднамерено несръчни движения… Музиката се изостряше и на моменти се превръщаше в шумове на границата на търпимостта. Още на петата минута вече бях другаде, но Силвето беше до мен… А човешките тела пред нас се извиваха, размятаха, въртяха, скачаха, навеждаха се… Бяха толкова завладяващо съвършени в самообладанието и френетичността си, че нямаше нужда от звук!
Имаше също екран със съвременни и футуристични образи. Музикалните мотиви и картините се сменяха, а образите и фигурите ставаха все по-дълбоки – като навлизане в бушуващо море, а дъното все повече се отдалечава, но никой не мисли да се връща!..

Неволен опит

Понякога животът се опитва да бъде „сериозен”… Не вярвам да постига нещо повече от това да бъде „замислен”… и, може би, малко „тъжен”, докато не забързаш ход.

Твърде много питания

Когато усещаш, че някой се отдалечава… може би е замалко – за да си отдъхне, да си поеме дъх… може би е за по-дълго… Нямаш избор, защото изборът вече е направен… И човек е малко по-заключен, малко по-отдалечен…
Дали е естествено? Случва се често. Човек се научава, разбира, че говоренето помага, но не винаги. Ако не е единият, ще бъде другият, ако не е едната страна, ще бъде другата. Нищо умишлено.
Да, природа е. Толкова е естествено, че не може да бъде спряно – като земното притегляне… Малка част от човешката слабост. И понякога дори вярата не помага. Усмихваш се – и този път не допускаш грешки. Продължаваш по пътя. Може би нещата ще бъдат по-добре нататък.
Стъпка по стъпка идеалите опустяват. Не ги замества безнадеждност, не ги замества безразличие, а неизвестността… Търпението идва твърде късно, а радостта – твърде рано. Добре е да се вгледаш в хубавото – колкото и малко да е.
Какво пееше Брус в Secret Garden? – Това не е свобода, срещу която можеш да противостоиш, защото е естествена. Като ежедневните неща, които започват с „трябва” и понякога не остава време за друго… Остава вярата в приятелството, но искаш да запазиш и вярата в любовта.
А какво да правиш с егоизма и гордостта? Как да ги надмогнеш? Едно и също: просто даваш себе си. Както една чаша може да бъде напълнена само ако бъде изпразнена.

Спокойствие

В слънчев ден или в дъждовен, в топла вечер или в студена и ветровита – в една прегръдка се събира целият смисъл.

Теодосий и Джон

Беше един от най-хубавите концерти в живота ми, благодарение на един приятел, който ми писа за да ми каже за него. Колко лесно беше да го пропусна.
Източен (японски) фолклор и български кавал – вълнуващо, необичайно и поетично. Теодосий Спасов излезе – хубав, млад, с няколко посивяващи места в косата, семпло облечен в бяла риза и черен панталон и… просто светеше.
Той превеждаше „на живо” и гласът му беше спокоен и мелодичен. После ми казаха, че докато представял музикантите, разменил местата и сложил себе си и своя кавал накрая – толкова естествено го е направил, че не съм усетил.
Някои от неговите композиции и тези на Джон Нептун бяха написани специално за вечерта. Квартет София също свириха възторжено… После се зачетох и разбрах колко отдавна свирят всички тези хора и колко майсторски владеят инструментите си.

Мермер му камик узгляве

В мъжкото приятелство има сигурност – и сила понякога има.
А какво е приятелството с една възглавница? Снощи си легнах и тя си стоеше добре под главата ми, напреко на леглото. Събуждам се на сутринта – и беше успоредно, и съвсем в края.

Достоевски

„Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-светли са звездите, колкото по-дълбока е тъгата, толкова по-близо е Бог.”
„Винаги си мислим за вечността като за идея, която не може да бъде разбрана, като за нещо необятно. Но защо трябва да бъде такава? Какво би станало, ако вместо това изведнъж намерим там само една стаичка, подобна на селска баня, мръсна и с паяци по ъглите, и това е цялата вечност. Знаеш ли, понякога не мога да не почувствам, че е точно това.”
„Да обичаш някого означава да го виждаш такъв, какъвто е искал да го създаде Бог.”
„Много от нещастието на света се дължи на объркване и на недоизречени неща.”
„Какво е ад? Все така съм уверен, че това е страданието от неспособността да обичаш.”
Достоевски
----
"The darker the night, the brighter the stars, the deeper the grief, the closer is God!"
"We're always thinking of eternity as an idea that cannot be understood, something immense. But why must it be? What if, instead of all this, you suddenly find just a little room there, something like a village bath-house, grimy, and spiders in every corner, and that's all eternity is. Sometimes, you know, I can't help feeling that that's what it is."
"To love someone means to see him as God intended him"
"Much unhappiness has come into the world because of bewilderment and things left unsaid."
"What is hell? I still maintain that it is the suffering of being unable to love."
Dostoyevsky

Варненско

Преди събота бях край морето. Седях на кея, а вълните се разбиваха в скалистия бряг. Четях и гледах. За първи път видях такава мъгла. Настъпваше от север на юг и заливаше брега. Из нея летяха гларуси, рибари и много дребни птички. В морето имаше лодки, които се изгубваха в меките й обятия.
Изкъпах се в морето и вървях по пясъка. Беше празник.

Шетба

Не му нищо звезда отвърнала,
От жал й се лице замрежило,
Побързала, зад облак се скрила
И през облак сълзи поронила.
(„Шетба шета Марко Прилепчанин” из „Песен за Крали Марко” (1983), Евгений Теодоров)

По джобовете

Където и да отидем, отнасяме със себе си повече, отколкото мислим. Тези дни животът не е преливаща река, макар и пълноводна и бързоструя, стигнала до равнището, до което можеш да се допреш до нея с длан от брега.

Илюзия

И при музиката е като при литературата – когато човек свири, той прави мост между най-младото и най-старото в себе си.

Камъче

По-добре да имаш диамант с драскотини, отколкото камъче без тях? Или по-добре е камъче без драскотини, отколкото издраскан диамант…

Невероятна среща

Мирск, Полша.

Come by the Hills

Come by the hills to the land where fancy is free.
And stand where the peaks meet the sky and the loughs meet the sea,
Where the rivers run clear and the bracken is gold in the sun;
And the cares of tomorrow can wait till this day is done.

Come by the hills to the land where life is a song.
And stand where the birds fill the air with their joy all day long,
Where the trees sway in time and even the wind sings in tune;
And, the cares of tomorrow can wait till this day is done.

Come by the hills to the land where legend remains.
The stories of old, fill the heart and may yet come again,
Where the past has been lost and the future is still to be won;
And, the cares of tomorrow can wait till this day is done.

Varo

Забележителен и сюрреалистичен.
Remedios Varo Uranga

http://www.flickr.com/photos/mirrorimages_jp/sets/72157594569384320/show/

Albert & Audrey

Two for the Road (1967)

Трубачи

Гуча revisited. Съвсем не знам как да го опиша, защото изпуснах кълбото на историята и преждата дълго се търкаляше и развиваше. И все още чувам тромпети и тъпани в ушите си, поклащам се в ритъма на танца и пред погледа ми се мержелеят танцуващи хора. Толкова много срещи и усмивки, споделени мигове и истории... Беше по-хубаво от думите и просто трябва да се вкуси, без човек да очаква каквото и да било.
P.S. Отново работя на музика. Толкова години бях изгубил спокойствието, необходимо за това.

Полет

С утрото соколът отново полита и вятърът среща всяко негово движение!

Опърничаво

АКО Я СРЕЩНЕ

- Море, колко те люба, девойко, толко се чувай,
Да не те срета пиян теснина,
Пиян теснина, трезен улица!
- Море, ако ме сретеш, юначе, що ке ми чиниш?
Па съм девойче, аз ке си ида,
На мойта майка, на мойо баща!
- Море, колко те люба, девойко, толко се чувай,
Да не те срета пиян теснина,
Пиян теснина, трезен улица!
- Море, ако ме сретеш, юначе, що ке ми чиниш?
Не съм ябука да ме скриеш пазува,
Не съм неранча да ме разсечеш,
Да ме разсечеш, да ме раздадеш
По твоя дружина, по мойте дружки!
- Море, ако те срета, девойко, знам що ке чина!
На гърло носиш ситно герданче,
Ке го соскина, ке го созърна,
Аз ке го чина зърно по зърно,
Зърно по зърно, конче по конче!
- Ако го скинеш, юначе, па ке го сбера,
Па ке го сбера, па ке го нижа,
Па ке го нижа, па ке го носа!

Синьо

Какво ли си казва небето? Какви ли въпроси задава? Пак си е там, същото невероятно синьо, unbelievable blue.
Очите са сини по друг начин, но това също е синьо, което не можеш да облечеш.
Когато няма знак, когато не се променя, какво трябва да направи човек?
Напомниха ми по много хубав начин, с много искрени думи, че „човек остава сам”, дори и да усеща, че не е така. Това означава, че не носи никого на гърба си, но често собствените мисли са достатъчен товар. А когато нищо не се променя, продължава нататък по-лек.

Jazz

Liza Minelli - The Capitol Years

Upside

Вчера цял ден бяхме на планина и красотата и волността не могат да се опишат. И винаги има едно „down”.

Наоколо

Пътищата на надеждата са толкова игриви понякога, че те карат да се чувстваш изгубен и уморен. Но не спират... И не спират да бъдат красиви.
Pink Floyd - Coming Back To Life

Над покривите и дъжда

на С

денят е леко дъждовен
но светло и ведро е
плакне небето очите си
всеки прочита
нещо за себе си в него
вижда своите спомени
облачно сиви и бели
и неусетно изгрява
светла и ведра усмивка
кътана там под завивките
дето не може да влезе
вятър с крилете си бързи
скитник летящ слепешката
с ято от птици по пътища
с летни посоки
и покриви околовръст

На път, отново, лудешки

Толкова много има за писане и за разказване. Толкова много мисли, идеи, обърквания, изкачвания на върхове…
По приказен начин се появи Лорка. Иракли. Песни. Падащи звезди. Морето сутрин рано. Горещите улици.
Бяг през Поморие. Вечерта на брега на морето. Викове „Катя” през нощта.
---
Три дни в Странджа.

Синьо

Ако в ръката ми се съберат мигове като пеперуди, ще ги пусна на воля!
А вчера със Силвето намерихме на алеята в парка една паднала синя звезда…

Jules

Това пътешествие май няма да ми омръзне...
А с месец юли ще се срещнем на Иракли.
Queen - Somebody to Love

Захвърляне

Смесването на небе и спомени е опасно... на вкус.
Прекрачването на границите е само с основателна причина... тогава се смесват места и лица, но винаги можеш просто да захвърлиш всичко.

Из синьото

...Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

П. Р.

За науката на Макиавели

Попаднах на писмо на Макиавели, в което той говори за проучванията си така:

„Когато дойде вечер и се върна у дома, от работа или от местната кръчма, отивам в кабинета си. На прага се събличам гол, сваляйки калните си, потни работни дрехи, и обличам одеждите за съда и за двореца, и в тези по-достойни дрехи влизам в съдилищата на древните и съм приветстван от тях, и само там вкусвам храна, която е за мен и за която съм роден. И там добивам смелост да им говоря и да ги питам за причините за стореното от тях, а те милостиво ми отговарят. И за четири часа аз забравям за света, не зная досада, не помня страх, не треперя повече от смъртта; се озовавам се наистина в техния свят.”

----
‘When evening comes, I return home, from work and from the local tavern, and go to my study. On the threshold, I strip naked, taking off my muddy, sweaty work day clothes, and put on the robes of court and palace, and, in this graver dress, I enter the courts of the ancients, and am welcomed by them, and there I taste the food that alone is mine, and for which I was born. And there I make bold to speak to them and ask the motives of their actions, and they, in their humanity, reply to me. And for the space of four hours I forget the world, remember no vexation, fear poverty no more, tremble no more at death; I pass indeed into their world.’

---
Видях на паметника на Макиавели в катедралата „Санта Кроче” във Флоренция да пише:

Tanto nomini nullum par elogium.
За такова име никоя възхвала не достига.

Tickling

Навън е толкова хубаво... Направо е светотатство да си стоиш вкъщи. Пускаш нещо да звучи вкъщи и малко след това изхвърчаш да се скиташ по улиците. Просто няма начин... Поздрав, Васи, заради чудесата.
Christy Moore - John O'Dreams

Free Fest

В събота имаше Free Fest. Беше различно от това, което очаквахме. Една от причините е, че не бях прочел голяма част от текста, с който ме поканиха…
Фестът вече има традиционно място до входа в Южния парк и свои почитатели. Идеята е прекрасна! Хора, които да подарят неща на други хора, да се срещнат с тях, да им разкажат история. Ще участвам с каквото мога при всеки удобен случай и благодаря на организаторите, мисля да се видя поне още веднъж с тях.
Е, имаше и за какво да се критикува. Имаше малко хора, Алекс правеше много от нещата, а Адаша отбеляза, че са дошли много хора, които имат повече нужда да получат внимание, отколкото да дадат.
Нападките срещу либерализма и настоящия ред бяха лишени от контекст, защото Free Fest е според мен е на първо място символ на общуването и чак след това е идейна платформа за обществено-политически промени…
И все пак идеята е благородна, идеална, в нея има дълбок смисъл и човечност, и с още малко замах, вдъхновение, енергия, посветеност… Надявам се думите ми не звучат критично и бих искал да похваля от сърце онези, които са се захванали с това начинание.

SF

Зачетох се в „Отново и отново” на Клифърд Саймък една малка книга от поредицата „Галактика”. Написана е през далечната 1951 г. (Time and Again, 1951), една година след „Марсианските хроники” на Рей Бредбъри. И двете книги са толкова пророчески, че едва ли ще остареят през близките 100 години.

Roses

Получих нещо прекрасно, което с благодарност бих искал да споделя...

ROSES

You love the roses - so do I. I wish
The sky would rain down roses, as they rain
From off the shaken bush. Why will it not?
Then all the valley would be pink and white
And soft to tread on. They would fall as light
As feathers, smelling sweet; and it would be
Like sleeping and like waking, all at once!

George Eliot

----

РОЗИ

Обичаш розите - аз също. Бих желал
да са като дъжда, валящ отгоре
като от храст разклатен, а защо пък не?
Тогава долината ще е розова и бяла,
и меко ще се стъпва. Навалял е
пух светъл и пропит със сладост, сякаш
сънят и будността в едно са слели!

Дж. Елиът

Two Friends & Rivals

Намерих тези цитати на двама изключителни английски писатели, които обичали да спорят:

H.G. Wells was seriously ill and he wrote Chesterton and said: “If after all my Atheology turns out wrong and your Theology right, I feel I shall always be able to pass into Heaven (if I want to) as a friend of G. K. Chesterton. Bless you.”

Chesterton replied: “If I turn out to be right, you will triumph, not by being a friend of mine, but by being a friend of Man, by having done a thousand things for men like me in every way from imagination to criticism… Yours always, G. K. Chesterton.”

---
Кореспонденцията на двама приятели и съперници

Х. Дж. Уелс се разболява тежко и пише на Честъртън: „Ако в края на краищата се окаже, че моята атеология е погрешна, а твоята теология е вярна, чувствам, че винаги ще мога да вляза в Рая (ако пожелая) като приятел на Г. К. Честъртън. Бъди благословен.”

Честъртън отговаря: „Ако съм прав ти отново би триумфирал, но не с това, че си мой приятел, а като приятел на Човека, заради всички онези хиляди неща, които си направил за хора като мен, по всякакъв начин, от вдъхновение до критика… Вечно твой, Г. К. Честъртън.”

Обикновено в споровете им се включвал и Бърнард Шоу.

Пиратски

Намерих един позабравен писател - капитан Фредерик Марят. Беше потънал в прах, но усетих младежкия пламък в него. Прекарал е голяма част от живота си като капитан на кораб, но се пенсионира и започва да пише. Написва 28 книги.
Ще прочета „Валери” – това е биография на жена с френско име и ми напомня за Валето; ще прочета също „Пиратът”. Заради пиратския дух ще прочета и другите негови книги за пирати.

Over the Moon

През последните дни получавам много думи на благодарност. Дори и от книгите, които чета... Честъртън например, едно, две, три писма... Не знам как да се отблагодаря!
Благодаря.
Мъдреците спорили, спорили и решили, че дракони няма. Накрая на хълма, където имало само камъни и дори тревичка не растяла, видели лунната пътека, която била в действителност опашката на дракон. (Честъртън)