вторник, 4 ноември 2008 г.
По хълмове
Не знам от къде се появи стабилност в мен. Не че не съм държал на думата си преди. Но сега... Решавам нещо и го правя. Няма го колебанието, а човек трябва да подлага решенията и постъпките си на съмнение.
Но посоката, която съм поел, ме кара да се чувствам добре. Знам къде води пътя, мечтая много - не знам дали ще успея да стигна.
Хубаво е, че има слабост и забравяне - още някое предизвикателство, което човек сам поставя пред себе си. И нещо светло напред, което всеки нарича "истина", но за всеки е различно. Хубаво е, че се намира също някой, който да ти напомня, че не бива да пречиш на чуждата истина.
Може би пак приличам на онова малко куче в планината, което се мота по големия баир.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар