Mr. Magorium's Wonder Emporium

Иска ми се да напиша за един филм, който много обичам – въпреки наивността му. Но нямам думи за него. Той е като заклинание, което съм прошепвал на безкрайно близки хора.

„Точно в три“

„Точно в три“ на Георги Борисов. Вчера спрях в книжарницата и погледнах тази книга. Поезията ми е интересна, но почти винаги ме разочарова. Опитах се да надвия скептицизма си и, за моя голяма изненада, успях.
Книгата (на издателство „Жанет 45“) е великолепна: от прекрасната хартия и илюстрациите, до формата, думите и идеите, игрите и митовете. Истината е, че не познавах писателя и дори не бях чувал неговото име – а той пише отдавна.
Опитах се да си спомня от кога не ме е грабвала така някоя книга със стихове, от кога не съм си купувал „некласическа“ стихосбирка. Истината е: почти никога не съм – но може би това е твърде личен поглед, твърде лично вълнение.

Lord

Спомних си за едно стихче, което прочетох преди години в списание "Дъга", а после във "Властелинът на пръстените". Опитах се да го преведа отново.

All that is gold does not glitter,
Not all those who wander are lost;
The old that is strong does not wither,
Deep roots are not reached by the frost.

From the ashes a fire shall be woken,
A light from the shadows shall spring;
Renewed shall be blade that was broken,
The crownless again shall be king.

J. R. R. Tolkien

***

Не всичко що е злато блясък има,
не всеки скитник е изгубен;
запазва старият от свойта сила
и коренът дълбок не знае студ.

От пепелта ще се пробуди пламък,
ще бликне светлина от всяка сянка;
пречупеният меч ще е събран,
човекът без корона ще е крал.

Дж. Р. Р. Толкин

Have A Little Faith...

Когато не ти стига гласът да кажеш нещо, когато не ти стигат силите да прегърнеш някого...

Stand

Очакване.

Сняг

Снегът затрупа всеки камък с мълчанието си. Под някои от камъните остана да гори лава, а под някои гореше сърце.
Някъде под одеалото имаше скрита приказка.

Whale Rider

Филмът е правен отдавна – през 2002, но едва сега го гледах. Не бях гледал индонезийски филм – този е индонезийско германски. Както всяка Киномания – харесвам по един-едничък филм. Така гледах „Реконструкция” и „Улжан”. Сега е този -„Ездачката на китове”, „Момичето, което яздеше китове”. Филмът има история и характери. Беше прекрасен, но… липсваше ми да го гледам заедно с някого.
Bruce Springsteen - Secret Garden

Светлици

Има хора, които са привързани към самотата си. Тя ги кара да творят. Тя предизвиква мисли и усещания, които са им познати. Сред тях са и съмненията – тези препятствия, за които е нужно повече от разум за да ги преодолееш. Нужно е да вярваш, да усещаш нещо по-голямо, по-силно и по-важно от теб – животът, който трепти, грее и изпълва всичко наоколо... Така разбираш накъде вървиш... А не да се страхуваш. Страхът е онова, което подчинява хората на тяхното ежедневие. Има дори един особен страх, който бих нарекъл „страх от страстта“. Но има и много хора, които горят с по-кротък и равен огън – мен това малко ме уморява и ми е по лесно да се стремя.

В „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ се казваше:
„Това, което искаш, никога няма да имаш. Това, което дадеш е твое завинаги.“

Мечтите могат да бъдат желание да дадеш. А благодарността прави хората по-добри, но „има огньове, които не горят с нашата обич и вяра“.

„Да, но има огньове, които са си наши, в сърцата, и тях никой не може да угаси...“

Йов

6 Отвърни погледа Си от него, за да си почине,
Догде като наемник доизкара деня си.

7 Защото за дървото има надежда
Че, ако се отсече пак ще поникне,
И че издънката му няма да изчезне,
8 Даже ако коренът му остарее в земята,
И ако пънът му умре в пръстта;
9 Понеже от дъха на водата ще поникне,
И ще покара клончета като новопосадено.

Йов, 14:6-9

Без отговор

Смисълът на човешкия живот. Няма въпрос по-високопарен и с толкова много и все различни, верни и важни отговори.
Някои наричат смисъл: творчеството, красотата, мъдростта.
Един от възможните отговори е, че е най-важно да обичаш открито.
Без страх, без корист, без властолюбие, без самовлюбеност.
С нежност, с търпение, с вяра, с пламенност.
Трети казват, че е най-важно да дадеш. Да дадеш например обич. Да дадеш с нежност, с внимание, с разбиране.
Една от първите стъпки е да дадеш милост.

Планина

Няма да пиша приказка за „Рицаря и Ледената планина“. Ще бъде твърде иронична... Най-малкото той ту ще умира, ту ще се ражда.

Листа

Едно след друго приятелствата повяхват и си отиват. Падат, красиви като есенни листа. Може би не са приятелства, но е болезнено.

Contact

Филмът, който гледах, Café de los Maestros, ме открадна от този свят и после ме върна. Прекрасен. Филм за тангото. Танцът…
Ако не беше музиката сигурно щях да съм съвсем друг. Обаче мислите, които влетяха в главата ми, бяха съвсем различни.
---
Начинът, по който живея. Начинът, по който общувам. Мисля и усещам, че онова, в което вярвам, само аз го вярвам. И какво ли друго мога да направя като съм го виждал? - Но може би вече е илюзия и романтично минало.
---
Съвсем прости неща като светло щастие и безкрайна обич.
---
Често чувам обвинения и някои са верни. Начинът, по който общувам… Не остава какво да кажа. Онези скъпи, близки, любими същества – стигнал съм до някъде и сякаш с много от тях няма накъде да продължа.
---
Онова правило, че „хората са достатъчни сами на себе си” заплашително виси пред мен.
---
А светът е един такъв – безкрайно хубав, и всеки миг -- все така не искам да се пазя.
---
Стъпките са все така леки, усмивките все така мили и има продължение.
Нещо ново, непознато, хаотично, по-силно.
---
Може би предизвикателствата? – Силни и големи, изтриващи колебания и спомени.
---
Единствената вяра – тази в доброто, дори невидимо.
---
И тази счупена луна. Както в книгата „Любавини”. И този ритъм (отвън), който е толкова труден за следване, за разлика от вътрешния.

Two Bits

Всяка минута от филма беше като глътка вино. „25 цента” (Two Bits) на един превъзходен режисьор (Джеймс Фоли) и един възрастен, но талантлив сценарист (Джоузеф Стефано).
Филмът, подобно на Rambling Rose („Палавата Роуз”, 1991 г.) и Съквартиранти (Roommates, 1995), се виеше, виеше около една момчешка история, с много преплитания и завои. Имаше своите розови листчета и своите бодли, своите тъги и радости. Смехът обрамчваше думите на героите като дантела.
Едно дете (Джери Барън) се научава да проси, да обича, да вижда. А неговият дядо (Ал Пачино) пази иронията си така, както пази своите спомени и мечтите на момчето. А майката (Мери Елизабет Мастрантонио) може би и в живота е съвсем такава, като своята героиня.
„А най-красивото нещо в живота е, че продължава”.

Време

Понякога любимото безвремие, с главно „П”, изглежда много далеч…

First

Бях на театрално представление. Както обичам – неочаквано, на НАТФИЗ. „Фантомни болки”. Оказа се, че е премиера. Актьорите бяха трогателно силни и млади. Историята беше драматична. Беше премиера на премиерата – актьорите бяха за първи път на сцена пред публика.

Лагер

Нека Огъня е открит – за да може да се оглежда в Звездите…

Поглед

Видях сияещ детски поглед и мислите ми станаха леки. Видях, че това, което би трябвало да е най-просто и естествено - двама души да бъдат заедно - е станало най-трудно.

Илюзии и посоки

Няколко души ме подсетиха за „границите на илюзията“. Един спокойно може да каже: „Всичко е илюзия“, а отговорът на това твърдение може да бъде: „Илюзията може да бъде толкова истинска, че да бъде реалност“. И отново има само онези граници, които ние поставим.
Какво правят онези, които мечтаят? Онези, които живеят в приказките, където доброто побеждава, а героите са силни... Ако тези, които мечтаят, спрат да вярват в мечтите си – този въображаем свят ще изчезне, а светът ще стане по-прост и по-истински.
Някой ще каже: „Мечтите са бягство“. А на всички е известно, колко обичам да бягам и бих отговорил, че: „Мечтите са порив и стремеж... когато ти стигат силите“.
А колко често се случва да видим нещо красиво и да повярваме в него – дори и да е малко и слабо. И нашата вяра го пази.
Няколко скъпи за мен хора казаха: „Всичко е възможно“. Мисля, че вчера срещнах още един човек, който може да го каже.

Roads

Най-хубавият вид пътувания
(и единственият, който познавам):
пътешествия заради хора
(хора, които са заедно с теб или някъде в края на пътя).

Прегръдка

Когато прегърнеш някого всичко става ясно.

Brideshead Revisited

Видях нещо, което ме изуми и не исках да повярвам. Режисьорът Джулиън Джарълд е опитал да направи нова версия на „Завръщане в Брайдсхед“. Определено човек трябва да си изгуби ума за такова начинание, защото вече има такъв филм. Все едно да се опиташ да заснемеш отново „Казабланка“ например.
Подбрани са доста посредствени актьори, а един от сценаристите е от екипа, опитал се да направи отново „Доктор Живаго“ (още една такава грешка и проява на лош вкус).
Оригиналният филм е кратък сериал с Джеръми Айрънс, Саймън Джоунс, Джон Гилгуд и Лорънс Оливие. А книгата е пленително добра и е преведена на български по прекрасен начин.

Има страшно

Искаше ми се да напиша нещо за запознанството си с младата поетеса Мария Донева. Преди години, когато работех като журналист, ми се наложи да търся чиновничка, която носеше същото име. Попаднах на стиховете на Мария Донева и разменихме няколко писма. После се срещнахме и... не можахме да си кажем много. Разминахме се някак. Думите се провесиха неизречени.
Останаха стиховете (стихосбирката „Има страшно“), които са все още най-любимите ми нови стихове, почти всички. Иска ми се да продължава да пише. Онзи ден отново ме подсетиха за тях, небрежно, като приятелски повей, получих един текст по пощата. После отново си припомних „Дневник“ на Гео Милев. Прииска ми се да пусна тук един текст, който бих съчетал с песента на Phil Collins „That's Just The Way It Is“.

Така е просто, просто е така -
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно нанякъде отивате.
Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

М. Донева

True Confessions

Има режисьори, които правят един единствен забележителен филм. С него успяват да покажат, че са много добри в професията си, имат свой почерк и характерен изказ. Те дълго се готвят, избират подходящия сценарий и се случва чудо.
По подобен начин се появява елегантният film noir на Улу Гросбард „Откровени изповеди“. Криминалната история и запомнящите се характери са само мизансцен. Филмът има горчиво, но много лично звучене. Актьорите Робърт Дювал и Робърт де Ниро с лекота се потапят в атмосферата, която е в издържан ретро стил.

Метал

Много ми се иска да направя нещо класическо. Например да обера влак. Или да се науча да свиря на китара и да замина на околосветско пътешествие. Днес правих няколко теста на тема „какъв метал сте?“. Смях се много, но и двата посочиха: класически. Въпреки това последните дни наблягам на блуса – Отис Ръш и Боби Бленд. Но е твърде спокойно.

По хълмове

Не знам от къде се появи стабилност в мен. Не че не съм държал на думата си преди. Но сега... Решавам нещо и го правя. Няма го колебанието, а човек трябва да подлага решенията и постъпките си на съмнение.
Но посоката, която съм поел, ме кара да се чувствам добре. Знам къде води пътя, мечтая много - не знам дали ще успея да стигна.
Хубаво е, че има слабост и забравяне - още някое предизвикателство, което човек сам поставя пред себе си. И нещо светло напред, което всеки нарича "истина", но за всеки е различно. Хубаво е, че се намира също някой, който да ти напомня, че не бива да пречиш на чуждата истина.
Може би пак приличам на онова малко куче в планината, което се мота по големия баир.

Силмар

Когато някой, когото си изгубил - не са ти стигнали силите да запазиш - се сети да ти пише - точно в същия този ден, в който си помислил за него - е радостно.
(Снимката е на Нели Ненкова от Добрич.)

Placid

Последните дни хубавото и лошото наоколо са в изненадващ баланс. Никой не се стреми да грее или засенчва, доброто и лошото пазят силата си - може би за по-нататък - и просто няма какво да се разкаже. За момент една приказка направи утрото още по-светло. Замалко.

Някъде

Понякога всеки се уморява... Но всяко пламъче заслужава да се бориш за него, дори далеч...