Вчерашното представление. Ех, ако можех, щях да го облека в стихове. Ицко Финци, Кирил Дончев, Меглена Караламбова и Жоржета Чакърова. Всички тях виждах за първи път на сцена, а вероятно са изглеждали (почти) така и преди 30 години. Започвам все повече да обиквам „свободния театър“.
Вечерта тръгна с чаша вино, шеги с посетителите, нови срещи и постепенно вълнението ставаше все по-силно. Ицко Финци прочете една своя находчива история (смущаваше се толкова естествено), гледахме снимки и филмчета (о, там едни двама танцуваха танго на екрана и имах чувството, че залата се нажежи до червено от страстта им, от това, че почти не се докосваха...).
После Ицко и Кирил свириха. После дори пяха. После запяха всички. Аз бях в такъв възторг, че само се смеех, смеех се и се бях забравил. Можех да аплодирам и да подскачам на мястото си на техните детски песнички и мъдрости (по приказките на Карел Чапек). Колко е хубаво, когато вечерта извади от джоба си такива изненади.
Няма коментари:
Публикуване на коментар