Бяхме до езеро. Имахме къща на брега и дори остров - с птици и съкровища.Вълните ни посрещнаха в утрото.
Вървяхме дълго - през гори и прашни пътища. Най-голямата радост е човекът, с когото вървиш, и после лекият вятър.
Спомням си, че в "Пътешествие до центъра на Земята" Жул Верн караше своите герои да намерят езеро в центъра на Земята...
2 коментара:
"Беше тихо...
Седяхме на брега на езерото. Никой не каза дума,но очите ни всичко издаваха.
Беше тихо... Сами сред всичко.
Исках да допра ръката си до твоята,но тя изчезна... Тебе те нямаше. Сън е било.
Беше тихо и тебе те нямаше...но бе с мене. "
Прегръдки.
Ох, как знаеш. А знаеш ли, че този човек, този невероятен, възхитителен, приказен и вълшебен човек също се казва Дани.
Сега четях думите ти и си мислех, че ми пише тя.
После си спомних, че разменихме една-две думи тогава...
После стигнах до "тебе те нямаше" и исках нещо да поправя, да се обадя, да извикам, защото бях там - и сега част от мен е все още там, макар и тук.
И си спомних, че всичко лошо отплава... заедно с шишарките по повърхността на езерото.
Сами бяхме там с всичко навън и всичко, което носехме в себе си.
Но не е сън. Има я жаждата и стремежът - а те могат да се родят само от истината. Неугасими.
Толкова много сме понесли... Прегръдки и от мен - с идващата буря.
Публикуване на коментар