Емил Чоран, из „Сълзи и светци“ (1937), „Размисли“ (1946), „Силогизми на горчивината“ (1952)

Светът е заченат от лудостта. Извън нея всичко е химери.

Кой може да напише диалог със светец? Шекспир, който скърби по изгубената невинност, или Достоевски, заточен в своя небесен Сибир?

Най-висшата носталгия: да вярваш, че вече си сънувал всички светове… Носталгията е най-сладката форма на лудост: склонността да си въобразим свят.

Да бъдеш чужденец във всяка държава: така превръщаш своя правен статус в метафизично достойнство.

Историята на идеите е историята на укорите, дошли от самотните.

Полудяват само бъбривците и мълчаливците: едните са се изпразнили от всякакви мистерии, а другите са натрупали твърде много от тях.

За да не обиждам вярванията или труда на останалите, за да не ме обвиняват нито в сухота, нито в ленивост, аз се впуснах в Безразборността и направих от нея своя начин да проявявам милост.

Трябва да се притискаме към земята като облаците, които се притискат към небето: без корени и с илюзия, погледнато отгоре.

Раят е да гледаме, без да разбираме.

 

Иронията е маската, която взима назаем милосърдието.

Постмодернизъм

Когато животът, смъртта и историята като проблеми отстъпват пред въображението и времето.

„Последен шанс“ от Еди Румян

Разказите дишат. Говорят, макар понякога иронията им да е горчива. Носталгия = търговски продукт. Алегоричност. Автономност на разказа. Неочакваност на всяка стъпка.

За искреността и автентичността (Лайънел Трилинг). Искреността е театрална и користна. Автентичността е вярност на себе си, а не на културния контекст.

Фантастично = метафизично. Бунт срещу предопределеността. Еманципация от съдбата.

Смелост да се пристъпи към антигероичното и да му се даде воля. Не просто морално въображение, а морална страст (Трилинг).

„Последен шанс“ (Фама 1, 2022) от Еди Румян