Стенли Кюниц (1905-2006)
СЛОЕВЕТЕ
Вървях през множество животи,
а сред тях имаше
и мои,
но вече сам не съм
онзи,
предишния, макар
и да имам
по някой друг принцип
– боря се
и вървя
неотклонно.
Когато се вглеждам
назад –
а аз съм принуден
да гледам,
преди да имам пак
сила
да продължа – там
зървам
камъни, които се
вият
чак до хоризонта,
с тихи лагерни
огньове
наблизо. И ангели
в кръг
вият се, дебнат,
размахват
тежките си криле.
О, създадох си
племе
от своите
истински страсти,
а сега са
разпилени!
Как да смиря
сърцето си
сред това
пиршество
на толкова
загуби?
В горчив и
напиращ вятър
прахът на моите
приятели,
изпаднали по
пътя,
ме шиба през
лицето.
Но се обръщам
и се обръщам – ликувам
за нещо, с готова
воля
да отида, където
желая.
По пътя ми всички
камъни
до един са ценни.
В онази най-тъмна
нощ,
когато бе скрита
луната
и скитах през сринат свят,
гласът в ореолен
облак
ме наставляваше:
„Живей през
слоевете,
а не на
повърхността“.
Не умея да
отгатвам,
но в мен не
остана съмнение,
че тази нова
глава
от моята книга на
промените
е вече написана.
И още не съм
привършил
с промените.
