Подвързачов

Има немалко светли личности в българската литература, към които след 1989 г. се гледа с „нови“ очи. Започна да се преиздава и препрочита Николай Райнов например, а разностранният му талант буди все повече възхищение (това ми напомня, че трябва да си препрочета „Богомилските легенди“).
Не съм попадал на негови спомени, но бележките на сина му Богомил Райнов са вълнуващи. Доколкото знам Николай Райнов не е говорил за себе си, но е писал творби от всички възможни литературни жанрове, рисувал е много и е преподавал. Александър Балабанов например по-често говори за себе си, а е бил и колоритен бохем (мемоарите му „И аз на тоя свят“ са увлекателно четиво).
А Димитър Подвързачов работи като преводач и редактор, и приживе има издадена само една книга. Той превежда неуморно руски писатели като Гогол и Лермонтов. Въпреки високата си култура Димитър Подвързачов се отнася пренебрежително и иронично към личното си творчество, но вероятно съзнава, че делото му е важно.
В очите на децата той е незабравим заради стихчетата за Крачун и Малчо. В очите на възрастните вероятно е образован и талантлив преводач. А аз знам, че в дома му често са гостували личности като Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Елин Пелин. Както и в други домове из София, там се е говорело на високи теми и той е успял да научи на много по-младите събеседници.
Вкъщи има една книга (том І от избраните творби на Димитър Подвързачов), за която прочетох: „знам с колко мъка и редакторско-издателски страхове се появиха през 1975 и 1981 г. двете томчета избрано“, а причината за това са антикомунистическите му възгледи.